Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Раздялата с моите нови познайници от „Филипов мост“ беше сърдечна, но кратка… Врекох им се пак да ги споходя и побързахме да си вървим, защото се свечеряваше, а ние се бояхме от среща с татрите и самосвалите по не съвсем безопасното шосе за Девин.

На последния завой аз се обърнах към „моста“ и видях за минутка… кого мислите? — вдъхновения родопски майстор Гего. Изправен на „кучешкия зъб“, с изторбен в колените бозав брич, той гледаше нагоре към Черешовското било и вероятно съзерцаваше оная тристаметрова стена, с която му се искаше да запуши Въча. Да бях скулптор, бих го изсякъл от скалата на:

„Той извади искри от водата… Сътвори силата и «кучешкия зъб» и бих написал на камъка под него: светлината!“

Всяка заран към седем и тридесет отивам на спирка „Латинка“ и чакам автобуса за града. Сменяват се лято с есен, жълтеят листата и капят, отива есента, за да отстъпи на зимата, мени се окраската на гората, но моето разписание не се мени: в седем и трийсет аз съм на спирката! Идва пролетта, семената никнат и се превръщат в жита, развиват се пъпките в листа, но моето разписание не търпи никакво развитие: в седем и половина аз съм на „Латинка“! Чакам автобуса за града!

… Чакам автобуса на отиване. Чакам го и на връщане. Чакам го с надеждата да вляза. Чакам го с мечтата си да седна, но автобусите идват все по-пълни и препълнени, все по-натъпкани, защото кварталът ни се развива, животът в него се развива, промишлеността в него се развива, учебната мрежа се развива, развиват се кината, училищата, всичко се развива, само автобусната мрежа си остава една и съща. Може би и тя се развива, но — далече зад развитието на живота. Ето защо спирка „Латинка“ е винаги шумна, винаги препълнена с работници, служещи, ученички, пенсионери и всякакви други — чакащи, ча-а-а-акащи, ча-а-акащи хора… Дори ми е идвало наум да съчиня един шлагер за това чакане на автобусите и дори съм набелязал и текста. (Имитира се песента „Да можеш да чакаш“.)

„Точно така“. Намислил съм и музиката на текста и когато има вече и текст, и песен, ще си чакам и ще си пея песента и няма да се тровя с въпроси: защо всичко се мени, всичко се върти, а тая работа така си седи? Защо, защо, защо?… И т.н.

Но защо всъщност ви разказвам неща, когато темата ми не е транспортът, а последното произшествие на улица „Латинка“? Защо? Ах, да, исках да ви разкажа именно за произшествието.

Това беше едно наистина необикновено произшествие, което развълнува всички волни и неволни негови свидетели, защото такива произшествия не се случват всеки ден. Случват се сблъсквания, скарвания (всеки ден), случват се препирни и надпреварвания… Падания дори, понякога, когато автобусът е препълнен, но такова нещо, каквото се случи онзи ден — такова нещо, бога ми, такова нещо не беше се случвало!

Всичко започна както обикновено. Когато аз отидох, в седем и трийсет, събрали се бяха вече на спирката около трийсет души (както обикновено) и чакаха кротко и мълчаливо идването на поредния автобус. Разтревожени лица, нетърпеливи погледи, гледане на часовници, тупане по замръзналата земя с премръзнали крака — изобщо всичко беше както обикновено. В такива случаи обикновено идва автобусът, пристигне след него втори, трети (напоследък не зная защо те се движат в композиция), хората се качват и заминават и всичко се оправя, но тоя път дали бариера някаква им беше препречила пътя, или снежна лавина се беше смъкнала от върховете на Драгалевци, колите упорито закъсняваха.

Заедно с това настроението на чакащите ежеминутно се влошаваше. Та, представете си: влизаш на работа, когато часът вече е минал, книгата за разписване — прибрана, дежурният те записва на дъската за „лоши прояви“, на събранията през неделята името ти не слиза от „сводките“ и докладите за вървежа на работата. Да не говорим какво би станало, ако закъснееш за влака. Там си вече съобщил да чакат, те чакали, мръзнали, не те дочакали, а ти вече се числиш в командировка. Числиш се, а си тука!

Между пътниците тая заран имаше няколко души професори, които закъсняваха за лекции, други отиваха на зъболекар (те се познаваха най-добре, защото притискаха с длани надулите се бузи), трети бързаха за училище. Няколко души пенсионери стискаха празните си пазарски чанти и по лицето им се четяха тревожни мисли: „Кога ще отида, та кога ще се върна?“, „Ще мога ли да занеса хляба за обяда?“, „Няма ли да прегори маслото или детето да се опари, докато сва̀ря картофи да купя?“