Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Друг един спомен често ме вълнува — от Персенк. И там залесяваха момичета. Те всичките бяха от село Лясково, със странни, звучни имена: Сайфиня, Фреймина, Фатминя, Силвиня… Момчетата копаеха дупки, а момичетата залесяваха. Сред момчетата имаше едно вакло, наречено Вехби, с току-що накъдрен мъх над горната устна, с живи, красиви очи, които мятаха светкавици. А и момичетата не бяха безразлични. Току си шушукаха, току събираха глави, току се мушеха в ребрата или давеха смеха в шепи, за да не разсърдят надзирателя си аго Рамадан, който ги навикваше от време на време:

— Айде, айде!… Айде пак!…

За какво шушукаха немирните момичета? За какво се смееха, какво кроеха? Тогава никой не разбра, но сега знае вече цялото село. Като се покачите сега на „Вълкови лявове“ и погледнете насреща към Перелийца, където се простират младите гори, засадени от ръцете на лясковските момичета, ще видите (ако е есен) нарисувано с жълта брезова шума едно сърце, прободено със стрела и вътре в сърцето написано с едри, ъгловати букви от дървета:

Стрелата е „Вехби“. Сърцето е на някое момиче — решило да запише своите огнени чувства върху мощната зелена панорама.

Лятно време, когато брезите са със зелена шума, надписът изчезва, слива се със зеленината на бориките, но есен това огнено „Вехби“ отново се появява, гори, догаря като свещ, за да остане само следата от сиво-бяла пепел. През лятото и тя изчезва, сякаш свършва се с мъката и спомена, за да избухне огненият порив през есента отново, още по-червен и огнен:

О-о, Вехби! — всяка есен блести като светкавица червеното;

О-о, Вехби! — глъхне този вик в прегръдките на всяка зима;

О-о, Вехби! — възражда се поривът любовен всяка пролет в брезовите пътеки, за да изчезне във вълните на зеленото една любов!

О-о, Вехби!

Подобно „везмо“ от дървета съм виждал и в Стара планина в горите на Рибарица. Не в изсечените, старите букови гори, а в смърчовите младиняци, засадени от жените. Дали им да залесяват със смърч и те залесявали. Залесявали кротко и покорно, докато на една от тях — тъкачка може би, или жена, или мома, във всеки случай — и артистка, хрумнало да „съшари“ смърча с нещо друго, да направи не скучно зелено покривало, а шарено. Но как? С какво да съшари смърча, когато други фиданки нямало? Имало топола, но къде да смесиш тополата със смърча?

Взели тогава ларикс — едно чуждоземно иглолистно, което прилича на бора, но се различава от него по това, че всяка година листата му капят, както на тополата. Зажълтяват, зачервяват се и — капят. Било наредено лариксите да се засадят отделно, но жените вземат, че ги заплитат в смърча като в черга. Идете и гледайте сега. През лятото и лариксът, и смърчът са еднакво зелени, всичко е зелено до припадък. Но идете есенно време и ще видите една чудесна черга, изтъкана от ръцете на жените, с „тигели“ от жълто и карета от червено.

Тъй обикновената, зелената, спокойната, скучната гора получи ритъм — ритъма на сезонните обрати; получи радост и печал — радостта на пролетните пъпки и тихата печал на листопада… Тъй приумицата женска вдъхна на гората женски чувства, като я направи жива и красива.

Затова, когато зашумят горите млади, аз чувам женски гласове… Долавям признания, обещания, заклинания… усещам пориви и чувства. Пулса на човешките сърца!

В село имаше гайдар — Гочето Иванов. Викаха му Чубри. Забравих очите му черни ли бяха, сини ли, запомнил съм само врата му — дебел, със сини жили, които страшно се издуваха, когато свиреше.

Опита се да изучи на гайда някакво сестрино му чедо, но то му създаде повече ядове, отколкото радост. На едрото червендалесто момче, което чудесно въртеше брадва, гайдуницата му се опираше. И сега са пред очите ми: малкият надува, Гочето, на колене пред него, оправя пръстите му и червенее от яд:

— Клѐпи, клѐпи, клѐпи!… Клѐпи, тикво!

Клепи-и-и!… Момчето клепе, гайдата пищи, сякаш прасета колят, а на плета — майката, мераклийката.

— Ще се научи ли, бат Гочо?

— Ще се научи… вълци го яли! Не го ли чуеш как мъчи свирката? Стиснал мешината, като че се бори с нея. Отпусни я, бре! — мъмри той запъхтелия се ученик и всичко отново започва: — Клепи, клепи, клепи!… Клепи, тикво, клепи!

Клепаха, каквото клепаха, накрая го изпъди. Дойде майка му да се оправя.

— Че как да му дам гайда, мари! Ти луда ли си! Маже гайдицата с лой, не със зехтин. Вместо да я чисти с орлов нокът, зачовъркал я с клечка… Гаче в кучи задник бърка! Гайдата не е дебела гуша — иска душа!