Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Гочето беше слаб в раменете, нямаше, види се, достатъчно сила за „каба гайда“. Разчу се, когато се разболя, че „гайдуницата го е изпила“. Забраниха му да свири, но Чубри не заряза гайдата.

Запомнил съм една негова свирня месец и нещо преди да умре. Кротичко слънце припичаше, децата бяха на училище, хората — на работа, по улиците нямаше жива душа. От баирите лъхтеше на млада тревица, минзухар и влажна пръст. И току писна гайда. Седнал на дръвника, Чубри надуваше.

Духне и тури глава до гайдата, духне и склони глава, сякаш я пита, а след това слуша какво му казва тя… Невестински припев на пресен гроб — ето на какво ми наумяваше тази свирня. Изведнъж на прага на къщичката им застана жена му:

— Ще пукнеш, бре-е-й! Ще пукнеш, ти казвам, чу ли?

Чубри повдигна глава.

— Нека свирна, че да пукна! — и продължи да свири. Жената отпусна ръце и остана неподвижна, няма, заслушана, без да ще, в песента — известната родопска песен „Руфинка е болна легнала“.

Няма друга народна песен, която да съдържа повече мъка и човешка драма от двустишния вопъл на болната Руфинка.

Ала докато в песента болната мома се прощава с живота, сега не момата, а сякаш сам животът се прощаваше със света.

По едно време гайдарджията се закашля и спря. Жена му, вече кротко, взе да го мъмре:

— Искаш панахида ли да ти правя? Инатино!

— Искам! — Гочето остави гайдата и целият се извърна усмихнат.

— Искам, мари, искам панихида! Само че сега, а не като ме заровите! Искам и третини, и деветини, и години да ми правите, докато съм жив. Да хапна и аз от житото! Да се чукна с аркадашите, да им посвиря… И да знаеш, че искам погребение не с поп, а с гайда! С девет гайди вместо попове, вместо камбани — чанове!…

Жената стоеше като втрещена. А той я погледна минутка-две, след това хлъцна и от гърлото му се отприщи един ситен и кръшен смях, с пляскане по колене и превиване, с хохот и кикот, един радостен смях от сърце, какъвто рядко съм чувал след това. Смях в лицето на смъртта!

… Този ден аз почувствувах силата на песента.

Седя у вуйчови в село, тракам си на машинката и току слушам, викат ме от двора:

— Хей! Я ела да се видим, бе!

Подадох се от прозореца: човек с ушанка, застарял и побелял, в гумени ботуши. Трябваше да се повгледам, за да позная в тоя префасониран нашенец друг един гайдарджия — бай Иван, преселен в града.

Зарадвах му се и слязох при него. „Здрасти“, туй-онуй, припалихме по една цигара на припека и започнахме разговор. Ще го предам, както съм го и записал същия ден, 25 май 1961 година.

Аз: Побеляхме, а?

Той: Седемдесет и първата накрепих, как да не белея? Ама се държа. Блъскам бурета на борсата, че прах се дига! Мислеха ме за прост. Като се подписах на ведомостта, директорът си прехапа езика: „Бе ти да не си бил секретар-бирник или ротен фелдфебел?“ Викам му: „Я имам само трето отделение, ама е в изравнение на трети клас!…“

— Посвирваш ли им с гайдата?

Бай Иван клати отрицателно глава:

— Не ми ли замирише на бор и на бук, няма свирня! Гайдата не е като машинката ти — джаста-праста, — където ти падне. Гайдата иска сефалък — далнина!

Питам го как се е учил да свири.

— Свирнята се не учи. Тя иде отвътре… Сърцето командува на пръстите… Аз, като свиря например, не знам коя дупка отпушвам и запушвам… Отвътре си иде… Не е лесно да издухаш лед, да изкараш мед. Сърце иска!

И като се почеса по врата, добави:

— Пък и от гайдата зависи. Има гайди загорки, джурици, каба джури, каба гайди, пърчови гайди, какви ли не. Имам една стара гайда от прадядо. С жълтици да ми я напълниш, не я давам. Гайдуницата й е от рибен кокал, изписан и отгоре, и отдолу, а в средата е от дрян, занитен с чист английски калай — триста години има, откак е правена. Един полчанин, гайдарджия, на Свети Врач, на събора, я опита и ми викна: „Манастира не струва колкото тая гайда… не я продавай!“

Бай Иван ми обясни надълго и широко, че дрянът, от който се правят гайдуниците, не е обикновен, а „кучи дрян“, наричан още „каба дрян“. Той по високото не расте, а по ниското — търси топлото, огън сбира по припеците.

— Аз като просвирвах мойта гайдуница, ей тоя, средният ми пръст, като да се парализира, цялата ми ръка изтръпна. Сетне дадох тая гайдуница на Блядката в Павелско да й оправи дупката, да не „коси“.

— Ти защо не си я оправи?

Бай Иван ме загледа с унищожителна ирония.

— На гайдуница дупка да провъртиш да не мислиш, че е леко? Ако беше леко, нямаше да е само дядо Марин от Павелско, дето да прави гайди, а щяха да са сто и един!…