Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

И всичко това е само защото при бурните въздишки на земята на Чилтепе корицата се оказала по-тънка и слаба, та отхвърчала на възбог. Но ветровете за това не питат; слугуват на по-високия, облизват го, решат го, чешат го и на пета му се въртят. Ниските върхове — и те! Огледайте се наоколо Чилтепе, вижте ги тия самодоволни боляри, които се кланят на царя. Един си е подложил гърба, друг си е понавел врата, а трети с глава подпира. Пък се надуват: „Вижте, ние сме царски другари!“

Говедарника стои настрана. Долу, в сянката. Достъпен за хора и говеда, свит и срамежлив. Елите са го подминали, бориките са го пренебрегнали, дъбовете го намират за много твърд, буките за много сух. Само габрите са се опрели на Говедарника със своите корави стъбла и топли сърца. Сиви и скромни, те едвам си шепнат, докато по Чилтепе елите фучат, реват и разнасят от било на било славата на най-високия.

Но ето че веднъж се случи нещо неочаквано. Пристигна човек с раница и чукче. Изплаши сойките в подножието на Говедарника и зачопли нещо по скалите. Върховете не го забелязаха, само потокът видя лицето му, когато дойде по пладне да се напие с вода — потно лице, обрадвано с ликуващи очи.

Шипките цъфтяха, когато си отиде той. Зрееха, когато се върна с миньори. Те носеха барамини, телени въжета, палатки, търнокопи и барут. Просякоха пътя, забиха сонди в дъното на Говедарника и започнаха да вадят оттам лъскави буци руда.

Сред пущинака се извиха асфалтови шосета, но те не водеха за Чилтепе, а за Говедарника. Забръмчаха камиони, но те не се отправяха за Чилтепе, а за Говедарника. „Говедарника“ — изведнъж се понесе от уста на уста. „Говедарника“ — изведнъж прогърмя. Геолозите го коронясаха на своите карти с червени колелца. Географите побързаха да измерят височината му, фотожурналистите го фотографираха. На неговото име, което още миришеше на пресен говежди тор, кръстиха най-напред един забой, след това един рудник и най-сетне — цял руднопромишлен район. Старите гръмки имена се свиха и смълчаха пред новото и славно име, докато най-сетне един кантонер свали дървената табелка с надпис „Чилтепе“ и я смени с нова, по-красива и голяма, с надпис „За Говедарника“ .

Трепна Чилтепе, наранен и разлютен. Наежи се, разтърси грива и зарева: „Но как така? Аз подпирам небето, аз съм по-висок!“

Говедарника сякаш нищо не чу и не видя. Завиваше пак с габрова шума сухите си рамене и обираше трохите на лъчите, когато се търкулнеше към залез небесната софра. И даваше буците кристал, които беше носил в утробата си още от зората на Земята — за да се превърне тя в метални птици, във вагони, в жици.

В стъпала към звездите.

В дома на Кръстю Ламбрев, бригадир и партиен секретар на добралъшкото трудовокооперативно земеделско стопанство, има радиоточка. Накипрената с дантела и варак бакелитова кутия е закрепена току под тавана, за да не я достигат Кръстювите двете баби — Деля и Марика: първата — майка на жена му, втората — негова майка, на деветдесет и четири години. С какво застрашават двете баби радиоточката — „Радя“ , както я наричат те? С какво я заплашват?

Кръстю пази „точката“ не от гнева на двете баби, а от тяхната любов. Те най-чистосърдечно си мислят, че в малката кутия има човек, и желаят да се грижат за него. Веднъж гласът на „Радя“ попрегаснал и двете баби завикали на снахата: „Петро мари, сипни на Радя млечице, че гласът му е прегаснал!“ Петра не обърнала внимание и си отишла по работата, но като се върнала, сварила майка си покачена на стол, когато се канела да оправи гласа на „Радю“ с канче прясно мляко.

Вечерта Кръстю се опитал да обясни на бабите, че в кутията няма човек, че гласът човешки идва по жицата.

— Тъй ли? — сопнала се баба Деля. — Ако жиците можеха да пеят и да приказват като Радя, защо не пропее жицата на двора, дето сме закачили прането? Кажи де!

— Жицата не приказва — поправил се Кръстю. — Приказват хора, но гласовете им идват по жицата.

— Вземи тогава една жица, че й викай, да те чуе!… — разсърдила се майка му не на шега.

— Щом е тъй — опитал Кръстю последното средство, — кажи ми как се побира в една кутия човек?

— Как ли? — обадила се в защита на своята сватя баба Марика. — Има, сине, хора жиновити, та се побират не в кутия, а в напръстник! Не беше ли едно „жиновито“ заследило баща ти, кога беше пъдарин в Касъмово? През „Баба“ като минавал, стъмнило се и едно мъниче го заследило, сетне станало заек, като влезъл в селото — превърнало се в турчин, че и турчинът се изгубил, и като си дойде в стаята — на пояса му една хлебарка. Прекръсти се и чак тогава се изгуби…