Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— О-оф! И оттатък минава!… Нашите песни са половината в гайда родени. Гайда, че пак гайда! Ха си духнал, ха — запяла! Ха си кихнал — заплакала! Искаш ли да ти изпея една желна?

„Желната“ Ариф изпя не по пътя, а след като разтоварихме и пусна мулетата да пасат. Полегнахме на поляната, но песнопоецът не бързаше да запее: подпря чело и остана тъй, без да мръдне. Когато вдигна глава, очите му бяха някак занесени. Тогава и запя за един, който имал невярна жена. Като не знаел какво да стори — обичал я, види се, — той запитал майка си, но не направо: казал й, че елен един идва да пасе на ливадата му, и поискал съвет: ливадата ли да окоси или да убие елена? Майката го посъветвала да окоси ливадата. За некосена ливада елени мно-о-го! И той убил невярната си жена.

Не ще да му е било лесно…

Издаваше го всеки звук в песента. Мъглят се от влага и очите на Арифа, млъкват елите, занемяват и скалите на Персенк.

Тогава почувствувах какво е песен с душа!

Затова са певците на почит. В моето село преди години имаше един гласовит и весел мъж — Панов Паскал, постоянен гост на всички сватби. Другите черпеха с бъклици, него — със сребърно тасче. На другите постилаха кълчищени черги, нему — шарена възглавница. На другите мятаха общ месал през коленете, нему — везана кърпа. На кума булката целуваше ръка с уста, на певеца — веднъж с уста, че сетне и с брадата, и с носа. Не случайно го задяваха мъжете: „От кал да си, но Паскал!“

А ето какво ми разказа Георги Порязов, пак от нашето село:

— Отидохме на харман с бай Васил Баков (бай Васил е около петдесет и пет годишен, свит и затворен, пословично мълчалив човек).

Снопите — сухи, мулетата — яки; хруп-хруп — видяхме им на бърза ръка сметката. Случи се и вятър — отвяхме. Сипахме ръжта в чувалите, преметохме и вечеряхме. Хайде, викам, чичо Васе, сега да спим. Аз легнах на земята, той — на купата, на сламата. Обибули се в един чувал и засвятка с цигарата. Беше един вятър… Кеф! Тъкмо да заспя и слушам по едно време нещо реве, бучи, пръхти. За вълци — рано. Има си хас мечка да е подплашила мулетата! Рипнах, пък то — чичо Вася пропял. Отпушил един глас, пее, та земята се дъни… Треперят звездите. Защо, бе, питам, си се разпял? Една неделя вършеем, дума не си откъртил, сега песни!…

— Пълна ми е душата бе, Гоче! Замириса ми на ръж.

Сега вече зная защо харманджиите пеят — орачите никога! Защо има жетварски, а няма копачески песни. Колкото и хубав да е пролетният ден, колкото и спорна да е неговата работа, орачът никога не запява. Да засееш, не значи още да жънеш. От оран до жътва има киши и суши, плесени, ръжди и градушки — деветдесет и девет „вражища“, които дебнат земеделеца. Оранта е само една плаха надежда, докато жътвата е тържество. Оранта гъделичка душата, но само жътвата я пълни. Песента идва само „на пълно и равно“, когато замирише на ръж.

… Тия песни по-напред се раждат в земята, сетне — в душата. Затова са те и силни като земята. Затова са и крилати — както и душата.

Песента може да се удари със смъртта, да се превърне в съдба на един живот, в убежище от мъката за цял един народ.

Тя — народната ни песен — е връх и в труда, и в любовта.

Чилтепе и Говедарника са два върха от едно родопско било. Чилтепе е най-високият между всички. Гористият му конус се издига плавно — строен, величествен и внушителен, а Говедарника подсмърча в полите му сред калабалъка — третостепенни върхове, от които повечето нямат име.

„Чилтепе“ значи яребичен връх. Романтика и чистота! Говедарника е название скорошно, пасли са там селските говеда. Торили нивата, полежали и заедно с тора оставили на върха своето име.

Историята на няколко пъти споменава Чилтепе: във връзка с хайдути и битки. Разправят се легенди, песни се пеят за хайдутите и за техния горски побратим — Чилтепе. За Говедарника няма никаква песен. Легендите тихомълком го подминават, те удостояват с внимание само величественото и романтичното, а епосът гони височините.

А Чилтепе е не само величествен, но и горд. Защото първите ласки на зората получава той. Първите лъчи на слънцето се подаряват нему. Към него са отправени и последните прощални поздрави на деня. От изгрев до залез слънцето се върти все около него; топли ту едната му, ту другата му кълка. А Говедарника през целия ден се тули в дългата му сянка и само преди залез получава малко светлина — уморена, ко̀са, наумяваща за милостиня.

Така е и с дъждовете, и с всичките природни блага, предназначени да направят земята щастлива. Чилтепе пръв си натопява челото в росата, от дъжда пие колкото си иска — защото дъждовете се препъват най-напред в Чилтепе. А Говедарника… Той се намокря само когато завали тихият, кроткият небесен дъжд.