Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Нови обяснения за пискуна на гайдуницата, за това, че той също се прави от дрян, топи се в зехтин и оцет, да се „упои“ дървото, да улегне, да не се влияе от „дихата човешка“, да не „кабардисва“. Дядо Марин от Павелско изработвал гайдуниците от чимшир. Той направил и на бай Иван чимширова гайдуница за триста лева стари пари.

— Знаеш ли как плаче тая пущина? Хиляди ми дай, не я давам! Да ти я покажа ли? — той развързва една торба и вади оттам две гайди — дядовата му и неговата, завързани с канап. Помирисва ги.

— На какво миришат?

— На душица! Трийсет години съм духал в тях, издухал съм си най-благото.

И бай Иван затананиква:

— Ей тая най-обичах да свиря.

— Че посвири я де!

— Пил съм. Гайда вино не търпи. А и мина ми времето. Беше! Що песни съм изпял… — Въздишка. — Мъчно ми е, че се не връща, дето е било… Ето на̀, в града не пия, ама тука — пие ми се. Жално ми!… Ври отвътре. Щом видя тая запустяла къща и очите ми кипнат. Избата беше пълна. В зимника — две мулета, хамбарът пука от ръж… Жената, бог да я прости, като яребица: гледа ме в очите какво ще й поискам… Как да не свириш?…

— Като ти е мъчно, защо идваш?

— Зарад гайдите. Вѝдя ли ги, младините си виждам. Те са ми, аслъ, и за синове, и за внуци… Синовете… на синовете само пари да имаш да им даваш… Няма благодарско! А гайдата взима, но и дава. С лири да ми я напълниш, не я продавам. Да си ми седи. Като умра — в гроба с мене. И раят няма да е рай без гайда!

Че песента не се пее как да е, къде да е, чух го и от Ариф Имамски. Сините очи се сравняват обикновено с небето, с морето, с цвета на метличината. В неговите имаше и небе, и море, и метличина, и едно слънце, скрито в кафявите му зеници, което правеше „небето“ ясно, „морето“ — лъчезарно, а „метличината“ — поплакната сякаш в роса. Брат на смърчите — такъв беше тоя българин-мохамеданин от Лясково, Девинско. Единият му навой покриваше катъра от опашката до ушите и лакът и нещо артисваше.

Срещнахме се на Персенк. Караше с две мулета фиданки за залесяването. Веднъж дойде в трапезарията, за да послуша радио. Някаква жена пееше, струва ми се, хайдушки песни. Поседя, послуша, че току рипна:

— Като без душа!… Я да ти издухам една, ама от Персенк!

Случи се, че още същия следобед тръгнахме за Персенк.

— Хайде, амуджа! — каня го. — Я издухай сега една, щом си по-ербап от радиото.

— Коя?

— Изкарай ми Руфинкината.

— Тая песня, айол, в дере са не пее. Тая песня иска сефалък — да я попъдиш в небону, че да я скунеш оттам низ барчинките. Чакай да стигнем горе!

Извървяхме стръмното и тръгнахме по билото на Мезар Гидик. Като се ширна пред очите ни оня планински простор и зафучаха край нас бориките, Ариф сложи тоягата отзад на кръста, хвана я с две ръце, та се някак поизпъчи, звънна гласът му и се заноси над планината.

— Дий! — съсича на едно място песента певецът, удря една тояга на запаслото се муле и пак я слага на кръста:

— Дий, пущино!

Мулетата запридат напреде ни, звънците им заиграват и при тоя мелодичен съпровод — тогава чак разбрах защо Ариф гони катърите — той наставя по-нататък:

Песента беше простичка — една от малкото весели родопски мелодии, нещо близко до нехайното свирукане на вятъра. Арифовият глас не беше бог знае колко мелодичен и звънлив. Но през всичкото време, докато ехото на тоя глас кънтеше от връх на връх, имах чувството, че певецът се мъчи не да пусне, а да възпре гласа, който блика от неговото мощно гърло. Сигурен бях, че ако в тая минута проговорят елите, ще проговорят с Арифовия глас, ако се засмеят скалите, то ще бъде с неговия смях.

Попитах Арифа, дали тая песен ще върви за гайда.