Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Да не говоря за моите тревоги, за последното предупреждение във връзка с моите „системни“, както ги квалифицираха, закъснения, за прозвището „рецидивист“, което чувам зад гърба си вече няколко пъти, и тъй нататък, и тъй нататък. Стрелките на часовника в такива минути не бързат, а прескачат цели междуцифрия. Докато гледах стрелката на седем и двайсет и пет — отскочи на осем без петнайсет…

Осем без петнайсет! Същото се беше случило и с часовниците на другите кандидат-пасажери. Хората, които чакат иначе кротко и търпеливо, взеха да шават, да говорят, да заекват, все по-често да извиват вратове наляво. Някои излязоха на средата на шосето, а две момчета от техническото училище се покачиха на една топола, за да видят идва ли автобусът. Изобщо в редиците на кротките иначе пътници настъпи необикновена тревога и напрежение.

Въпреки това автобусът не идваше. А стрелките бързаха ли бързаха! В осем без пет двамата ученици от тополата извикаха: „Идва-а!“

Долу редиците трепнаха, хората се събраха накуп, след това отново се разпиляха по протежение на шосето, всеки с надежда, че автобусът ще спре точно пред него. Ръцете здраво хванаха чантите, мъжете си нахлупиха шапките, за да не паднат по време на бурното качване, но — уви-и, както се казва в романите, оказа се, че туй, което бяха забелязали учениците, не било автобус, а камион. Камион, натоварен със слама на бали.

Камионът профуча, преплющяха веригите на колелата, пръснаха рядката кал и от надеждата на закъснелите хора остана само една воняща сиво-синя димна диря. Чуха се трагични възклицания на разочарование, неколцина тръгнаха пеша към града, други двама се затичаха към камиона с намерение да се хванат за каросерията, но камионът бързо изчезна и те останаха по средата на шосето в трагично недоумение: да продължават ли бягането към града или да се върнат?

Точно в тази минута, когато духовете бяха разклатени до дъно, разколебани, в тая минута на всеобщо крушение от върха на тополата долетяха отново ученическите викове:

— Идва-а-а-а! Иде-е-ее!

Идваше — да. Идваше автобус. Чуваше се, разбираше се по мотора, че това е действително автобус и дори не какъв да е, а шкода, т.е. автобусът, който се чакаше. Подаде се от гърбината на шосето червеният автобусен покрив, появиха се прозорците и след миг изскочи пред очите на слисаните, чакащи хора цял автобус, новичък и пресен, само че… не беше нашият, а служебен автобус на ТАБСО…

Едно „аха“ на разочарование и отчаяние се изтръгна моментално от всички гърди и всички се дръпнаха назад, за да не ги опръска летящият празен автобус… Защото кой е виждал някога служебен автобус да спре на обикновена спирка, за да вземе пътници? Кой? Никой не беше виждал и никой не очакваше, че такова нещо може да се случи, и то на никому неизвестната спирка „Латинка“.

А то се случи. Пред очите ми! Автобусът профуча, мярна се синята униформа на младия шофьор, който погледна чакащите хора и схванал тежкото им положение, намали бързината. Автобусът спря на двайсетина крачки. Никой от чакащите не тръгна към него. Защото никой не повярва, че той спира заради тях. Тогава шофьорът се подаде на прозорчето и викна:

— Хайде де! Докога ще ви чакам?

Чакащите трепнаха и се втурнаха изведнъж към празния служебен автобус — невярващи на очите си, смутени и зачервени, те започнаха бързо да го пълнят. Шофьорът търпеливо дочака всички да се качат и даде газ. Вратите се затвориха и един щастлив автобус се понесе по шосето към града, един автобус с усмихнати, спасени хора, които се споглеждаха с грейнали очи, слисани от неочаквания „жест“ на младия човек в „прясна“ тъмносиня униформа.

Слисването беше толкова неочаквано, че към Телевизията всички замълчаха. Говореха само усмивките. След това хората се окопитиха и един възрастен мъж в голф попита загрижено шофьора:

— Няма ли, момче, да ти се карат?

— Ако ме видят — да! — отговори младежът, обърнал се за миг и всички видяха едно обветрено лице с упорито чело и сини усмихнати очи.

— Браво бе, човече-е! — провикна се някой от задните седалки. — Браво бе!… — Той искаше още нещо да каже, но вълнението го задави и млъкна.

— Обърнете се пак! — обади се някакво момиче.

— После — отвърна младежът, — като спрем.

— Гледай ти — въздъхна един от пенсионерите. — Имало, значи, и такива! — Той свали очилата, обърса ги и пак ги сложи, за да види по-добре необикновения шофьор.

Междувременно колата влезе в града и спря на последната спирка. Хората заслизаха, но никой не си отиваше. Струпаха се до будката на шофьора. Няколко души едновременно благодаряха: