Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

За съжаление тоя горски аристократ не вирее в невежо общество, не понася да го ровят свински зурли, да го тъпчат невъзпитани говеда с копита. Той обича покой, а вместо покой цели поколения в миналото са го пържили на въглища, коренили, секли и търгували с него. Като си припомня, че Петър Велики е бесил за всеки произволно отсечен дъб, иде ми да извикам: какво чудовищно престъпление извършиха безогледните експлоататори от рода на Паланкови и Балабанови, унищожили девствените някога дъбрави на чутната „Силва булгарика“, за която с такова възхищение говорят старите пътешественици из нашите земи. Затова виждаме сега по съжулените балкански рътлини печални и дрипави дъбове — сираци, окастрени за листе, изпоядени от козите — живи паметници на хищническия капитализъм, на човешката лакомия и невежество.

Много познайници още имам, драги приятелю: кичести буки, скромни лески, дъхави липи, явори, ясени, но ако за всички ти кажа макар и по дума — току-виж писмото свършило, пък аз не съм ти разправил за най-важното, за тяхното общежитие, гората, за това какво прая аз в нея.

Ти вече разбираш, че всяко дърво не само е различно по форма, но има свои вкусове и предпочитания по отношение почвата, влагата, светлината, има — казано по научному — своя биологическа характеристика. Расте ли дървото само, работата е проста, но в общежитие те си влияят неизбежно едно на друго, оспорват си всеки милиметър от почвата, всеки кубометър от въздуха, всеки слънчев лъч и макар гората да изглежда храм на тишината и спокойствието, тя е всъщност една арена. Ако по някакъв магически начин бихме могли като на филм да задвижим ускорено действието на тази арена, ще останем слисани от „спектаклите“ на тоя величествен горски театър, където аз съм — прости ми за самочувствието — главен режисьор.

Оня ден например режисирах една класическа драма. Действието ще да е започнало навярно преди да съм се родил: гръмотевица сразила едно старо смърчово дърво посред гората и отворила „прозорец“. През тоя прозорец бухнала светлина и от затоплената почва поникнали хиляди млади фиданки в буен младиняк. Дотук добре, но възрастните смърчове не седели мирни, полакомили се и те да гребнат от „манната небесна“ и протегнали клони встрани, та запушили „прозореца“. Аз сварих една драматична сцена: старците-скъперници се къпят в слънце, а в сянката им вехнат младите фиданки и креят, безпомощно протегнали за подаяние рунтавите си ръчици. Лъхне вятър, сберат челца горките и зашепнат своята молба. Старците в отговор зафучат сърдито и удавят ропота на младеняка. Тогава се намесих: повиках на сцената човек с брадва, той повали десетина от „тъмничарите“ около прозореца, прореди фалангата на старците. Сега дечицата загрибат с пълни шепи слънце и наливат снага с тъй потребната за нашето строителство дървесина.

Както виждаш, работата е интересна и приятна, но не е така при залесяването. Там въпросът не е само да подбереш семена, да отгледаш фиданки и да ги засадиш. Много често на обезлесените места почвата е свлечена от дъждовете и пороите или е така подивяла, че възстановяването на гората върху нея е подвиг. И докато в гората аз съм режисьор и се чувствувам като помощник на природата и акушер на младостта, в залесяването излизам сам на сцената, за да се преборя с пороите, сушата и ветровете.

Уверявам те, това са силни, коварни врагове и аз не винаги имам самочувствието на победител. Трябва откровено да ти кажа — работата е по-трудна, отколкото си мислят някои. Само няколкостотин макар и най-запалени лесовъди и няколко хиляди платени залесители по цялата страна не са достатъчни да заюздим тези врагове. Трябва целият народ да помага на това грандиозно дело и всички да знаят какво велико нещастие е да нямаш гори.

Ето как пропъдили габъра от буковата гора:

Тогава бил и той буче — мъничко. Оттам, в усойката, била гората, а през дола, насреща — Могилата, покрита цялата с камъни, висока и стръмна.

Рекъл царот на буките: „А бе, кой ще се наеме да заптиса насреща оня камъняк, да ми не блести в очите?“

Обадил се правият бук: „Не мога. Стръмно е!“

Обадил се дебелият бук: „Плитко е!“

„И я се не наемам — рекъл белокорестият, — жега е!“

Тогава се изтъпанчило бучето, мъничкото, и рекло на царот: „Я че идем. Бори ми се и че идем да се преборим с камънето, с жегата и стръмното“. И тръгнало. Тогава едрите буки го проклели: „Да идеш и да се не върнеш, дето ни осрами пред царот наш!“