Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Потреперах от вълнение и нещо ме придави. Стори ми се, че тази емблема бях самият аз, запратен във вехтошарския сандък на кооперация „Налъм“. Всичко, което бях преживял и преболял през двете ми „спокойни“ години там, всичко, натрупано из ден в ден, се оформи изведнъж в една ясна мисъл, в едно решение: да се върна пак към моето „зелено поприще“.

Чудесно като порив, но като размислих вечерта, разбрах, че мъчно е да се осъществи. Гората упражняваше върху мене притегателна сила, но как да помъкна и жената, когато работата и домът й бяха тук?

Възмечтал веднъж отново за простор — нямах вече никакъв покой. Оста, на която криво-ляво се тангъркаше талижката на живота ми, се счупи и заорах в едно мъчително колебание. Имаше минути, когато ми се струваше, че е вече твърде късно да се връщам в горите: „Що ти трябва на баир лозе?“ — съветваше ме един благоразумен глас, но неговият антипод му се противопоставяше веднага: „Кой е твоят битов идеал? — ревеше с всичка сила той. — Стая, кухня и антре? Кой е твоят естетически идеал? — веднъж в месеца на квартално кино; а професионалният — налъмите. Нима ще преживееш с толкова?“ — бунтуваше се антиподът и по три пъти ме караше да се превъртам в леглото.

Нямах покой и когато заспивах; явяваше се дявол знае откъде моят председател и с блага усмивка тръгваше към мене, висок като камбанария и обут в огромни букови налъми. Пристъпваше от крак на крак: хлоп-оп, хло-оп и аха-а, да ме смаже като дървеница.

Има и в техниката едно явление — износване. Метални оси, подложени на удари с години, траят, не променят с нищо структурата си, но идва един момент, когато тези силови натрупвания, тези хиляди незначителни удари се сумират и последният, критичният, който с нищо не е по-силен от другите, е и фатален. Този удар преодолява сцеплението и строшава якия метал.

Същото се случи и с мене.

Състоянието ми ще да е било твърде обезпокоително, та жена ми извика братовчеда си — лекар, за да ме прегледа у дома. Затворихме се в една стая и той започна. Чука ме оттук-оттам, взира се в клепачите на възпалените ми от безсъние очи, надзърта в гърлото, мачка ме по корема, удря ме в коляното, въртя ме насам-натам, най-сетне дигна рамене:

— Дявол го знае… Имаш вид на пътник за оня свят, а нищо не мога да открия. Трябва да отидеш в ИСУЛ за цялостно изследване.

Докато ме побутваше докторът, хрумна ми една идея. Щом свърши със заключението, накарах го да седне и му рекох:

— Мили братовчеде, аз вече съм изследвал своята болест и я знам. Работата е на живот и смърт. Ще оздравея или не — зависи от тебе. — Момчето опули очи, пребледня и заслуша още по-внимателно, а пък аз му разказах в кой катран е завряла душата ми и какъв ми е лекът.

— Кажи на жената — продължих аз, — че болестта ми е по-лоша и от рак, че има само едно спасение — да изляза на зелено! Ако тя иска — нека дойде с мене, ако не — воля й, да остане. През зимата ще я спохождам, през ваканцията — ще е при мене. Ще си домилеем и животът ни ще стане по-вкусен. Без друго от такава мърша каквато съм, тя няма никаква полза.

Какво е казало докторчето на жена ми — не зная. На вечерята по този въпрос не говорихме. Стъмни се и легнахме. Полежахме… помълчахме. По едно време тя въздъхна, извърна се към мене и се усмихна през сълзи:

— Жуци (от Жельо, та Жуци)… пак ми замириса на борина…

Събеседникът ми замълча, навярно за да спре мисълта си на нещо много свидно. Вагоните се полюляваха ритмично и поскърцваха на завоите. Спирачките застъргаха — наближавахме гара. От прозореца на купето струеше виелица.

— Гара Кричи-и-м — разнесе се предупредителният глас на кондуктора.

Спътникът ми стана и засваля раницата. Беше в ботуши и брич със зелени кантове.

— А сега… накъде? — станах и аз да се сбогуваме.

— Сега — нагоре! Да си огледам местослуженето. Да има и някоя махалица наблизо, за жената… Да не забравя даскалъка. — Очите му се усмихнаха, умни, сиво-зелени очи, събрали виделината на утрото. На перона той се обърна и дигна ръка за поздрав: под разкопчаната шуба блесна сърмената емблема от дъбови листа.

След малко зеленото перце на шапката му заплава между навалицата, докато се изгуби от очите ми.

Благодаря ти, приятелю, че не си ме забравил. Писмото ти дойде малко оръфано, но все пак цяло: не му е било лесно да долети в тоя „пущинак“, както ти назоваваш рилските гори. Четох го, препрочетох и да ти призная, смях се тъй, както рядко съм се смял. Питаш ме какво работя като лесоинженер, когато не сека гората, как прекарвам времето си без общество и културни занимания, без премиерите на Музикалния театър и на края — о-о, горко ми — желаеш моето скорошно завръщане в града…