Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

След този случай за бягство не можеше и да се мисли. Заръкавих се да поправя опустошението. Разчистих повалените дървета, а след това наредих хубаво да се разрови почвата.

Другата есен на това място поникна сгъстен като четка смърчов самосев, превърна се в младиняк и след година-две запуши провъртяната от вятъра дупка.

Междувременно аз трябваше да извеждам сечи и в други насаждения, само че преди да ударя брадвата, вече девет пъти се обръщах да „помириша“ посоката на вятъра, да узная откъде обича да връхлита „дърволомът“, за да проникне в зелената крепост на смърчовете. Малко по малко започнах да проумявам, че гората не е „съвкупност от дървета върху единица площ“, както гласеше школската формула, а един безкрайно разнообразен и интересен свят със свои сблъсъци и драми, свързан в биологическо единство с вятъра и слънцето. Един суров и първобитен свят, в който микробът на плесента играе еднаква роля с дърволома.

За щастие този свят се върти около една вековечна ос — слънчевия лъч. И той е ключът на всички сблъсъци и драми. Дори неплодните, подивели под вековна горска сянка почви могат да се опитомят с помощта на слънчевия лъч. Мъничко светлина и топлина са достатъчни, за да обърнат сложния химизъм на тези почви в благоприятна посока, и те стават годни да захранят попадналите върху тях горски семена.

Това беше сладка работа. Сладка и… мъчна, защото за възстановяването на гората трябваше да се боря едва ли не с всичките природни стихии: с вятъра и сушата, със студа и преспите, с гъбните и насекомни вредители. По-важно е друго: тази борба ме увлече.

Оттук нататък газеничето, варените картофи и самотията вече загубиха значение. За първи път аз почувствувах у себе си нещо от митичното могъщество на Зевса, на въоръжения с науката човек. Кой дявол ме караше да споделя веднъж тази мисъл с моя окръжен началник. Тая трътлеста канцеларска мишка не ме разбра и ме взе на подбив: „Гледай го ти караборунския Зевс!… — удари той да се смее през глава. — Дано — кай — съвсем не излетиш в небесата, докато те преместим от тоя пущинак“.

Не мина месец, „изтеглиха“ ме в окръжното управление и ме тикнаха в плановия отдел — референт. Подърпах се, протестирах, но началството прояви характер и останах.

Така свърши „Зевсовият период“ в моята работа и започнах службата. Губи-време е да разказвам за нея. Ще спомена само, че при една кадрова комбинация попаднах в София — пак референт, но в „Труд и норми“. Смятах, че тука ще векувам, но животът ме опроверга. Станаха ланските съкращения в апарата на управлението и аз трябваше отново да се върна в провинцията. Междувременно бях се вече оженил и отседнал в София и не ми се щеше да хласкам отново гардероба насам-нататък, нито да се разделям с жена си. На всичко отгоре точно по това време срещнах един свой земляк — председател на трудово-производителна кооперация за налъми. Като разбра на какъв огън се пека, предложи ми да остана технолог при тях. Така се озовах в кооперация „Налъм“, уж технолог, а покрай това — калкулант, плановик, търговски пътник… зарових се в една бумажна работа — краят й не се виждаше.

Зиме или пролет, лято или есен — все в канцеларията; една кошарка от разкрач и половина. Гледам небето през оплютия от мухите прозорец и все ми се чини, че се кани да вали, че на земята е настъпила вечна есен. А и настроението — есенно. И как да не е есенно, като пролетта усещам само когато цъфне джанката в двора на кооперацията. Такава пролет с една джанка не пълни душа, когато си я усещал в цъфтежа на милиарди клончета, в песента на пойните птици — в бездънната синева на родопското небе.

Пък и работата беше една особена… Не можех да се отърва от чувството, че тези калкулации, квитанции, ордери и бележки, които пишех по цели дни — тая цялата огромна архива, която трупах, след година-две ще я натоварят на гальоти, за да я смелят на каша в мукавения завод.

На това отгоре се случиха и други дреболии: щом председателят на кооперацията, иначе мил и деликатен човек, произнесеше инженерската ми титла, в очите му запламтяваха присмехулни пламъчета. Жена ми по-рано казваше, че мириша на борина и смола, сега вече не повтаряше тая мила закачка.

Това ме потискаше, без дори да го осъзнавам. Започнах да чувствувам постоянна тежест, като че носех на гърба си кош баластра. В лицето не се и гледах — дразнеше ме тая женска белота, която бях придобил в моята кооперативна кошарка. Една неделя реших да се поразкърша до Люлин, да ме усуче малко вятърът. Не исках да безпокоя жена си, която преглеждаше домашните работи на своя клас. Реших да се измъкна сам. Времето беше малко влажно, с половинки беше неудобно. Дойде ми наум, че мога и с ботуши, затова обаче трябваше да обуя брич — един от моите недоносени бричове, оставени в сандъка за вехти дрехи. Отидох в килера и започнах да ровя. Премятах износени фанели, якета и полушубки, докато нещо заблестя в полуздрача и в ръцете ми се озова униформената лесовъдска куртка със сребърни вензели и заръждавяла от влагата сърмена лесовъдска емблема с дъбови листа…