Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— Ставай комита… Идват.

Дочух тропот на ботуши. Един лъч се втурна през цепнатината, заигра и кацна на Парасковия гамаш. Ръждясалите панти скрипнаха. Подадоха се вензелите и голата глава на дежурния старши и една фуражка зад него.

— Хайде, знаменосецо… стипай! — натърти гологлавият, ритна вратата и се отмести с прибрана ръка, в която лъсна пистолет. Тонгаджият се изправи, погледна ме за миг и намигна: „Кураж!“ После тръгна настръхнал и поизгърбен. Вратата отново се затвори. Лъчът потрепера и угасна. Мракът отново напълни подмолата, а заедно с това в душата ми настана неясен смут: „Защо него? Защо сега?“

Тропотевицата заглъхна в коридорчето, но след малко се пренесе точно над кауша. Тишината отново завладя нощта. Седнах… полегнах. Подпрях се на лакът, мъничко успокоен, и запремислях преживяното. Невероятно ми се струваше, че всичко се беше случило само за два дни. Тъй шеметна беше вихрушката, която ме обрули, че аз смислях за баща ми едва сега; за очите му, изсушени от суховея на грижите; за отровата, която плакнеше сега сърцето му; за благатките години, когато ме вземаше на коленете си, за да му „куди“ и „сади брада“. Аз се мъчех да го хвана за мустаките и смъкна рунтавата „джапка“ от главата му. „Тая джапка ненагледна!“ — давеше ме той в прегръдките си и в очите му, сините, се усмихваше светлооката зора…

Изведнъж горе падна нещо тежко и таванът се затресе, скъса нишката на спомените и по лицето ми се посипа прах. Изчезна синият лазур и отново се озовах в катранената подмола. Скочих и застанах: тътрузене… тежки стъпки, изтропа като че биличка, изпусната на пода, отърколи се и стана тихо, а след това се посипаха удари: бух, бух… бух… бух.

Само веднъж излетя нещо като вик — повече хриптене на задавен, — но се скъса изведнъж и отново се затресе подът от това „бух“, „бух“, което биеше сякаш по главата ми. Запуших си ушите и клекнах, но ударите станаха по-глухи и зловещи. Минутка… две — изтраях, а после ме обвея шемет, скочих и изтичах към вратата. Заудрях, закрещях и задрасках, заритах железата, а после — внезапно отмалял — смъкнах се наземи и заплаках.

Внесоха го призори. От прозорчето като през улей се промъкваше виделината на утрото и палеше златни отблясъци в червеникавата му брада. Лицето му беше като восък, очите — затворени. Устните — синьо поръбени, а в края им — засъхнали точици от пяна. От дрехите му капеше вода.

Свести се, когато изскърца вратата, за да внесат канче с чорба. Повика ме:

— Комита! — Тури шепа на устните и се закашля.

Подигнах го и му подложих торбата. Бръчиците на слепоочието му се събраха: опитваше да се усмихне, но спечените му устни не се подчиниха. Погледна в тавана и лицето му се откри като изваяно от камък; устните тънко изрязани, изпилени като с длето, а челото и брадата — издялани с чук. Долови немия въпрос и притвори клепачи:

— Пиха ми кръвта… но нашата кръв и когато изтече, е сила… прави знамето ни по-червено.

Гласът му като че идваше от долната земя, но очите… в очите имаше и блясък на стоманена шпора, и кадифена ласка, и… мечта. Извърна се и ме погледна в упор:

— Страх ли те е, комита?

— Вече не! — преглътнах аз.

— Тегли тогава да изкараме онази, твоята — „Кольо, Кольо, мамин Кольо, мамина комита…“ — Той подхвана тихичко, излеко, последвах го и аз. Песента плисна в зеленясалите дувари, литна през прозореца и се понесе навън. Два ботуша спряха до него, „послушаха“ за минутка, после единият ритна изведнъж отвореното крило и стъклата му се разлетяха със звън.

Към десет часа̀ ме заведоха при пристава. Разпитът излезе ялов. Удари ми две плесници и ме изрита. Малко преди обед вратата на ареста се отвори и се показа вчерашният конвоен.

— Хайде, бе келеш… отиваме в криминалната.

Совнах се да стисна ръката на Тонгаджият, а след това тръгнах към вратата, но неговият глас ме върна:

— Комита, чакай!… На̀ торбата. Носѝ я да ти наумява за вълчия свят — сниши си той гласа, — но стискай и шилото… ще потрябва за пръча! — засмя се и ми помаха с юмрук.

Някога торбата е била мека, пухкава, ярко обагрена, а сега от пух няма и следа. Оленила се е чак до белезникавите нишки на кълчищната си основа и е заръждавяла като окапало есенно листе, но тя ми е скъпа, че и сега мирише на мулешки попрег и сено, а видя ли закърпата й, — припомням си завета на червенобрадия:

— Стискай шилото… ще потрябва за пръча!

Срещнахме се в парка, край почивния дом на баните. Пристигнал бях там с ранния влак, по тъмно. Повъртях се в гаровата чакалня, но ми се стори спарено и душно вътре, та предпочетох да се разходя навън. Тръгнах по широката трепетликова алея, приближих до една пейка и тъкмо се наканих да седна, забелязах, че на нея имаше човек. Загърнат в кожуха си, той сякаш бе заспал. Помислих, че е някой одрямал се пътник и го докоснах лекичко: