Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— К-коле… ч-ч-акай… — Обърна се изведнъж и удари навън: — Помо-о-о-ощ!…

На вратата още се сблъска с полицая. Зад полицая видях сипаничавото лице на чичо Гоно, който беше зарязал зарзавата. Бишнах шилцето зад гърба и се наведох да прибера торбата, която се търкаляше на пода смачкана. Нещо ми захладня зад ушите, попипах — кръв. Зарзаватчията приближи, извади пешкирчето и започна да я бърше:

— Халосал те е тужаринът… с клинците, ама и ти го накара да побелее като скопен пръч — пошепна ми той на ухото, докато бай Илия се разправяше с полицая:

— Насмалко да ме джасне… тая гнида селяшка, запиши!

— А ти него от тротоара дето грабна като вихрушка? И това запиши! Сам видях — обърна се сипаничавият към полицая, но той махна с ръка:

— После жа я бистрим… Хайде — побра ме той.

Закрачих пред тоя дебелак със ситни овнешки очи, а бай Илия пак се лепна на телефона:

— Ало, пети участък… Каров…

Ниска постройка в края на града с олющени стени. Жълти вензели и една бръсната глава в дежурната. Десетина каменни стъпала към едно подземие и две резета щракнаха зад мене като вълчи капан… Пети участък!

Дъхна ми на плесен и влага. Не виждах, но постепенно очите ми свикнаха с полуздрача и оттам изплава една брадата физиономия с кожен каскет. Потегли ме някой към зарешетеното прозорче, което цедеше виделината на деня, и аз видях, че това лице бе закъдрено от червена брадица. То надникна в моето и веждите му трепнаха:

— Охо-о-о-о… Имало е, значи, и даяак… Приставът или?

Кимнах отрицателно.

— Все едно — каза мъжът, — я чакай! — Завърна ми яката, подигна ми брадичката и докосна бърната, която бях, види се, прехапал. Отмести поглед, премисли нещо, а след това дерна от хастара на полушубката си една ивица и се зае да ме превързва. Като обикаляше и надничаше, откри загорелия си врат, а малко по-долу една зловеща насинена диря, тропосана сякаш с губерка и бъз. Тя захващаше от ключицата и отиваше към сърцето… И от неговото към моето. Улових ръката му, която увиваше бинта, и я притиснах до бузата. Жилеста и възловата като корен от дъб, засега тя беше единствената ми опора в тая полицейска подмола, където ме довлече мътният порой… пороят, който шумеше с паважния грохот навън. В очите ми изплава парлива мъглица. Стана тихо.

— Как те казват? — дръпна ръката си той.

Гласът му беше приглушен и леко потрепваше.

— Кольо.

— Мамин Кольо значи… Било е и то, а сега — мамина комита, щом са ти решетосали вече главата — ровна ми той косата, за да я изтърси уж от триците, и широко се усмихна.

— И на тебе не са простили — кимнах аз към неговата шия.

— Нека!… Стига да има защо.

— Тебе защо? — жегна ме любопитството.

— Бутнах един черкезин на първомайската манифестация — шишкаджия. Носех знамето, а той, както си летеше на коня, опита се да го грабне и… халоса бордюра с тиквата. Паважът излезе по-як и той — в болницата, а мене — тука… десети ден. А тебе? Я кажи къде те биха, само че — седни… седни, и подложи торбата да не те лизне влагата. Слушай бая си Параска Тонгаджият.

Седнахме на прогнилия под и му разказах патилата си от край до край. Пригребал коленете си, Тонгаджият ме слушаше внимателно, но като стигнах до шилото, той изведнъж отметна глава, плесна се по коленете и раменете му се затресоха в беззвучен смях, докато се отпуши гласът му и подмолата заехтя.

— Това с пръча си го бива — укроти се той и забърса бликналите от смеха сълзи. — На такива като него — шило! А дай боже някога… може и със секира. Да-а-а-а — замисли се той отново, — загадката ти миличък, е завързана в тефтера по моему. Ако е подзавързан и в него е писано с химически молив, както ти казваш — винаги може да се докаже, че на тая дата е нямало кражба, освен ако… ако не подсети някой пръча да махне тефтера.

— Кой ще го подсети? — привдигнах се аз.

— Приставът… Щом са познайници… — Параско тикна каскета, пригреба отново коленете си и примижа — затова, торбаланкото ми, на пристава за тефтера нито дума. Той е длъжен да те изпрати в криминалната инспекция, а там ще захлупиш чорбаджията с тефтера и лъжата му ще лъсне. А довечера и да те набият — за тефтера не приказвай!

Тонгаджият не знаеше, че тъмничарите бяха наумили друго за през нощта.

Кое време е било — не зная. Пребит от умора, бях заспал на Парасковата шуба и сънувах, че съм у дома на двора и си играя с еднорогото ни кравче. Аз искам да пипна звездочелата му главица, а то се опитва да ме лизне. Най-после грапавото езиче ме докосва и аз се събуждам. Параско ме гладеше с корава длан по бузата и в тъмнината чух гласа му: