Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Моето тегло претеглих, та го знам, а какво е било ней на душата — тя си е знаела. Аз, колко да е — мъж; завъртя ли петаче по джобовете, отбия се в кръчмата и пийна, изкашлям някоя псувня и ми олекне. А тя, сирота, ни баща, ни майка, ни… за света мъж, да седне веднъж да я разговори. Биваше ме за работа, но приказка да сменя човешка с жена си — хич ме нямаше. А трябвало и то; щом не можеше да погледне в сърцето ми, за да види, че цялото е нейно, а и нямаше как в шепа да й го покажа — трябваше да й разкажа, да й дойде кураж, да потърпи. Трябвало, но езика ми е направил господ комай не за приказки, а хапките ми да брои. Затова и тегля…

Човекът изпъшка, повдигна яката на кожуха и раменете му потръпнаха. На изток небето побледняваше, а звездиците гаснеха една по една. Татък нейде, по железопътната линия, кихна локомотив, претрака товарен влак и затихна. Затихнал беше и шепотът на неспокойните трепетлики над главите ни. Сякаш и те бяха заслушани в разказа на нещастника.

— А каква жена беше, какво златно сърце имаше! — продължи той поривисто, отприщил парливите спомени на воля. — Да текнеха сълзите, дето е изплакала, полето можеха да напоят. Да помислиш, че се е страхувала зарад имота — не. Свикнала беше тя на сиромашията, ратайкиня е била от дете и това не я плашеше. И за себе си не мислеше толкова — изтръпнала беше на хули и клетви, — но жалеше мене, дръвника, че се бия с акъл, на два огъня напечен, та само крееше и съхнеше като яребица, устрелена от сокол.

Помня, веднъж бях отървал от хищника една — жива и здрава, две перца й беше само отронил, а ни кълвеше, ни вода пиеше. Поседя настръхнала под коша и умря, попарена от страх. Та и жена ми — избледня челото й, засиняха тънки жилчици по него. Очите й само останаха едри, каквито си бяха у моминство, но и те завехнали.

Тая жалба я надви. И без това колата й, види се, е била претоварена, а една вечер, като й казах, че имам гръдна жаба — съвсем я смазах. Плахна се, горката, погледна ме, като да не беше ме виждала, а сетне сведе очи към пода и вече не повдигна, сякаш тя бе виновна. Вечерта помълчахме и си легнахме. Дремнал съм някое време и се събудих. Гледам я в полумрака — коленичила до одърчето на децата, поизметнала главата си назад, а раменете й потреперват ли, потреперват от плач. Не намерих тогава думица да й кажа, да я попитам защо. Отскубна ми дяволът езика, зашлеви ме през очите, та не видях, че това е било прощаване.

Застягах се на другата сутрин да вървя на пазар. Слезе и тя в обора, да ми наоглави конете. Повъртя се край мене, засуети се, па по едно време грабна ръката ми да я целува. „Чакай, мари… защо?“ „Нищо, кай, стопанино… за добър час“ и фукна навън, че старата се показа на прага и взе да чумосва: „У-у-у-у, ненаситници разлигавени… Не виждаш ли бре, тутманико, че гледа да ти вземе огъня, да не налетиш на някоя по-блага из града?…“

Стъмни се пред очите ми, па смъкнах капистрата да я перна през устата, но жена ми, види се, разбра, та се извърна и ме погледна: лицето й беше пребледняло като платно, а очите й не даваха да посегна.

Емнах тогава конете, дано разплискам някъде из пътя мъката от сърцето си, но не успях. Остана си да ме дави през целия ден. Олекна ми малко чак като се врекох, че ако се върна довечера жив и здрав, утре — жената в колата и… накъдето ми видят очите. Сметох колкото пари имах по джобовете си, та купих една шарена забрадка, да я зарадвам, милата, с армаган. Сетих се… но беше късно.

Гласът на човека одрезгавя, потръпна и се скъса. Вятърът смиташе край нас последните остатъци от мрачината и скимтеше, заплетен в трънаците на живия плет, като да се канеше на отбрулените по земята есенни листа. Те потреперваха от уплаха и прелитаха в краката ни на завет.

Повдигнах глава да видя лицето на моя събеседник, но той се извърна, та мярнах само заострения профил на носа и провисналата гънка край зле очертаните му, въздебели устни.

— Цигара имаш ли? — попроси неочаквано той.

Дадох му да запуши. Засмука с такава страст, като че от тези глътки дим зависеше всичко.

— Да не ти повреди? — пожалих го.

Той помълча, докато изпуши цигарата, и тогава чак продължи:

— Пожар където е минал, димът не вреди… Мене такава болка ме болеше, когато я заварих мъртва, че прегоря сърцето ми на главня, та стана пусто и празно като пепелище… Метнала се беше в гераня и кога се върнах от пазар, тъкмо я бяха извадили: сресана, с бяла пътечка по средата, а лицето й — възбледо, но спокойно. Очите й, прибулени малко, но отворени — жадни сякаш за оная блага думица, дето никога не чу.