Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— За влака ли, побратиме?

— А… не, почивам — смутено отговори той. — От почивната съм, но не можах да заспя, та поизлязох малко, да ме поусуче вятърът.

Седнах до него, запалих цигара, побързах и нему да предложа.

— Не пуша — отказа той, — оставих го. И без това ме души нещо извътре, а вкарам ли и дим… хич ме няма. Не знам — въздъхна непознатият, след като помълча. — Едни ми викат, че е гръдна жаба, други — нерви: и на докторите брадвата не удря на едно място. Ако мене питаш — не е ни едното, ни другото.

Гласът му беше странно тих и несигурен. В тоя глас и в цялата му прибулена в мрака вдървена фигура имаше нещо, което ме накара да потръпна. Почаках да продължи, но той като да беше отново задрямал.

— От що е тогава болката ти? — опитах се да го предизвикам.

— Дълга е за разказване — разшава се той, — пък и не зная дали ще ти допадне: не е ни песен, ни приказка, а тегло; не онова тегло, дето трепне снагата, а… душата. Тегло от страх. Онова боли, че преболи, а това държи влага за много години — започна той като на себе си, повлечен от вълнението, което го обхвана. — Тоя страх ми навлече майка ми. Родна майка — не мащеха. Жека я викаха. На семейството ни — Жекини, а на мене — Жекин Мито, макар че баща ми и сега е жив. В село и нему викаха Жекиния и тъй си го знаят. Земята, що е земя, едвам ли е усетила, че и той ходи по нея: толкова е кротък и мек, че и на мравето прави път. Затова пък старата беше… огън! Инак телесно беше слаба — в зобилница да я побереш. А имаше едни сивозеленикави очи — втренчи ли ги в тебе, с бургия сякаш те провърта. Хората се пазеха да я срещнат, когато отиваха сутрин на работа. Брадвар ако е — ще се пореже, ако е чифчия — я на вол ногата ще претроши, я палешника ще загуби. А беше лакома… много лакома за почит и слава. Душа даваше да похвалят нещо нейно. Ако са волове у нея, трябваше да са най-добрите, ако ще е платно — да е най-бяло. Баща ми чак на Плевенския панаир е пращала чифт волове да съеши. У дома всичко минаваше през ръцете й, та и женилките. Да не сгреши някой брат да вземе грозна жена! „Жекина снаха“ щом е — да е най-хубавицата.

И защо беше залетяла по тая опустяла хубост, кога нямаше по лицето си грам от тоя божи дар — не зная. То беше цялото саде уста. Покрай тая й уста не личаха ни носът, ни брадицата — клюнче нос като кокоши нокът, а брадицата… колкото да подпира долната й бърна да не повисне. Викаха й на подбив Жека Жабата. Сто декара от първака на земята бе дал някога баща й на баща ми само и само да стисне очи, да я не гледа в устата, а в ръцете. Кой знае пък… може и оттам да идеше тая й лакомия за хубост, заради която и мене зачерни.

Хабер си нямах за тая, дето ми взеха — първата. Харесала й беше, че е гиздосия; тя пращала годежари, тя — момари… Ожени ме. Не щеш ли, на момата меракът й бил другаде; залиня, стопи се и се помина, горката, преди да е износила булчинските си пера.

Измина някое си време и подуших, че на друга една е метнала око, но тоя път я изпреварих. Имах си едно комшийско чедо на сърце и взех, че си го доведох една вечер у дома; и без това вдовиците в наше село ги венчаваха в къщи, на крината.

Не беше булката ми дотам хубавица, но беше пътна и блага жена. Погаждахме се, дечинки си изчувахме и хубаво щяхме да си доживеем, да не беше старата. Като рече веднъж: „Грозна е, край мене я не ща“ — отсече. Молих й се, ръцете й целувах — нищо не помогна. Взех, че се преместих у дома в плевнята, но и там не ме остави на мира. Къде как ме срещне по двора и ме заяде: „Остави я бре, тутманико, напъди я бре тая грозотия!… Отрови я макар опустяла и снахата, друга ще ти доведа!“ „Ма не виждаш ли каква ми е работна и кротуша, каква ми е добра? Защо я хулиш и чумосваш, защо сърцето ми ядеш?“ Пък тя: „Мене, кай, снаха ми трябва — слънце, да се пукне това проклето село от завист, пък за работа — да са живи волове и будали мъже.“

Месеци минаха, години се търколиха — не се остави проклетницата от тия люти приказки. Че остави приказките, ами по едно време като ме притисна: „Или я оставяй, или стъпка няма да наследиш от имота ми. Ще го харижа на калугерите, а на тебе — драм, тъй да знаеш!“

Друг на мое място, по-корав, щеше да намери колай и на това, ама аз съм се метнал на баща си — мекошав: ни сърцето ми даваше да си оставя жената, нито пък имах кураж да зарежа старата и да се махна от имота й. Нали не знаех друго освен земята: ни книга, ни занаят. Държах се все за нея като слепец за тояга, да не пукнат децата ми от глад.

Тъй ме е разпъвала старата проклетница на кръст — между хляба и сърцето. Ден не е минавало да ми не капне зехирец и всичко се е събирало тука — вътре… Кой да е знаел, че някога на децата ми ще бъде целият селски кър, да не бера тия страхове, да си гледам женицата, да имаме живот до века.