Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Злобата беше изсушила и лицето, и сърцето на тая родовита чорбаджийка от коляното на Грозлековци, дала състояние на мъжа си, без нищичко да вземе, и цялата си омраза и разочарование от света тя насищаше с мене. Караше ме да лазя под кревата, за да обирам мръсотиите на котката, с която спеше и ядеше; да търкам дъските с червена керемида; да цепя дърва и нося въглища; да тупам килимите и лъскам печките, а когато нямаше какво — да вися прав до мивката, докато тя бродираше вечно незавършения гоблен, и да чакам бай Илия, за да му лъсна обувките за утринта.

Чистех… лъсках… В гърдите ми понякога вреше и кипеше, но си припомнях сухата кашлица на баща ми, която съдираше прогнилата му гръд, и се снишавах, по-нисък от тревата.

Баща ми… Мярна се отново брадясалото му лице и гласът му прогърмя отново в ушите ми: „Парите!“

Блъснаха ме сякаш в гърдите и сетих, че се задъхвам. „Парите!…“ Тези петстотин лева, които ме виняха, че съм откраднал. Ако бяха наистина откраднати, кой ги бе откраднал и откъде? Едва ли някой щеше да разбива касата за петстотин лева. Не можеше да се вземат и от чекмеджето на тезгяха, защото аз добре си спомнях, че вечерта — последната вечер в магазина — бай Илия направи сбор в дневника, където записвахме дневната продажба, тегли черта и с химически молив записа „джирото“. След това, както си имаше заведен ред, преброи до стотинка парите, записа и тая цифра под „джирото“. Така правеше той ежедневния контрол на касата, който показа този ден разлика от шест лева. Спомних си тази цифра, защото бай Илия дълго се чеса с опакото на молива, докато се сети, че ги бе дал на боклукчията, за да изнесе разваленото зеле от зимника. Парите от чекмеджето той прибра в касата. Тогава кой и откъде бе откраднал петстотин лева?… Имаше ли наистина кражба, или… чорбаджията искаше просто да ме върне, за да си разчисти сметката?

След дълго размишление реших, че всичко беше само една заплаха. Макар че — както по-сетне узнах — в тая минута аз съм бил твърде далече от истината, поуспокоих се и сърцето ми се отпусна. Челото ми само гореше, макар че нощта бе хладна — звездна майска нощ, напоена с миризмата на млада шумица, дъбова. И тиха. Две клопотарчета само се обаждаха откъм Широка поляна, където излизаше селският добитък на пролетна паша, и като че се препираха. Едното, одрезгавяло сякаш от хладовината, се обаждаше по-изрядко, като кашличав старец, а другото — мелодично детско гласче — ситнеше подире му.

Обърнах се назад: селото бе притихнало, налегнато от мрак. Едно само газениче бе останало да се дави в тъмнината и то единствено ми трепкаше: „Сбогом, сбогом“…

— Сбогом… тоя път завинаги!

Преспах в една изоставена тухларна край града. Събудих се по изгрев слънце от градската шумотевица. Заедно с неспирното бучене на паважния грохот плиснаха в сърцето ми ледени вълни и аз изтръпнах от смътна тревога за онова, което ме очакваше през тоя ден.

Стегнах се и тръгнах. Колкото наближавах до магазина, тревогата ми се засилваше. Ето още една пресечка и пред очите ми се показа зеленясалата фирма „Шитлеков — бакалия и колониал“. Ролетките бяха дигнати. Тротоарът — непреметен. Вътре се мярна дочената престилка на бай Илия, който нареждаше някакви сапуни на витрината, но не влязох. Не влязох, а застанах с разтуптяно сърце и торба под мишница на тротоара. Сянката ми падна на витрината, бай Илия ме видя и се изправи.

— Охо-о! — Остави сапуните и без да ме изпуска от очи, като си потриваше ръцете в престилката, застана до вратата. Лицето му беше пепеляво като наплискано с луга.

— Влез де! — Гласът му беше спокоен, почти ласкав, но в едното ъгълче устната му леко потрепваше. Уплаши ме тая тръпка и не влязох.

— Добре-е-е — сниза ме той с очи, върна се при телефона и завъртя: — Ало-о, дай пети участък… Здрасти, Каров — Шитлека… Шитлека бе. Слушай, крадецът е тука, прати да го вземат!… Да, да… при мене… росен, росен… аха-а. Хайде, цветя и рози!

Тракна вилката и бай Илия, с лениви крачки отново се върна на витрината и продължи да реди сапуна, като си подсвирваше с уста. Стори ми се всичко като сън, но не… не беше сън! Сипаничавият бай Гоно редеше насреща пресните марули в количката и тананикаше неговата си „Калугерице, майчице“. Витко вестникарчето излетя от Пеевата кръчма със сутрешните вестници и гласът му звънна над чаршията: „Зора“, „Утро-о-о-о-о“. Файтонът на Девети полк изтрополи по паважа с дебеловратия като биче полковник. Той бе кръстосал лустросани ботушки, сложил бе едната ръка върху ефеса на сабята, а с другата отдаваше чест на докторицата, кацнала по пеньоар на срещния балкон. Небето се синееше, а куполът на „Иван Рилски“… Куполът изведнъж се превъртя и сетих тъп удар в тила. Политнах, но две яки ръце ме грабнаха през кръста. Лъхна ме миризма на гранясало олио и ме жегна зад ухото нечие дихание. Не успях да извикам, а беше и късно, бай Илия ме тръшна в задното отделение на магазина и връхлетя. Мярнах лицето му за миг — побледняло, изкривено от ярост, а след това… чували, сандъци, тенекии… стени, всичко заигра. Опитах да се вдигна, но той се хвърли с цялата си тежест и ме смаза. Понечих да извикам, но той стъпи на устата ми. Съгледах за миг рунтавясалите му пищяли и ме лъхна тежка миризма на потен крак. Нещо настръхна у мене. Отскубнах се от ритниците и юмруците, които валяха като градушка, и докопах едно съборено на земята шило. По-пъргав от него, изправих се, преди отново да ме връхлети, и замахнах… Дали шилото, или нещо в погледа ми го изплаши, не зная, но побеснелият бай Илия се стъписа и разпери ръце. Веждите му счупиха равната си линия и заотстъпва: