Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Призори чак ми дойде дрямка, а с дрямката и Себерина. Поплави се, като да крепеше на главата си ябълка, спря и се наведе. Коснаха се плитките й до врата ми, пухкави, като с варак излъскани, дъхави и меки, и — в съне няма срам — посегнах да ги помилвам. Тогава там, където правата бяла пътечка на главата делеше косицата й одве, напипах… раната. Дръпнах се, но плитките й, усукани около врата ми, започнаха да ме душат. Замучах като говедо, замятах се и чак като прихлопна чутурата ми в калдъръма, дойдох на себе си. И вече не клепнах. Ни тая нощ, ни другата. Хора идваха, говореха и си отиваха, ама защо идваха и какво говореха — колкото знаеш ти, толкова и аз.

Омачка ме недосъницата и станах като помет — оная парцалената, дето нашите жени омитат фурните, — беше ми все едно жар ли ще мета или ще ме давят в кофа.

На третия ден не ме сдържа и тръгнах да викам аллаха от Бъзов камък да го питам!

Бъзов камък е високо, в гората. Побих се на средния чукар и бясно поревах да слезе, да си видим сметките. Такива думи му издумах, че ако имаше аллах, от Асан ходжа прахолинка нямаше да има. Пених се, псувах, проклинах, та и небето чак се разсърди: затрещяха гръмотевици, засвяткаха светкавици и лисна дъжд като из ведро, та изпра и калта под ноктите ми…

Там, на канарите, дочаках вечерта. Спря дъждът, изясни се небето, но аз не станах. Мислех и премислях цяла нощ, докато сутрешният яснец избистри главата ми и аз реших да се разоставим с аллаха и да се разхожда. Не исках вече да влизам в кърточината и да преяждам корен след корен за по десет лева. Не исках да си дера гласа от минарето на вятъра!

И тогава, агов, стана чудо: зашумоляха пак дърветата, пропяха пилците, огря ме слънцето сутрешно и ме тъй приспа, че отворих очи, когато две копрали му артисаха до заник.

Тая заран дойдох при мюфтията и му казах, че искам да ме уволни. И щеше да се е свършило мирно и тихо, ако брадатият не беше се развикал, че съм щял на стари години гладен да умирам, че на другия свят щели на подница да ме нажижат и още не знам какво си.

Само че и аз съм от ония биволи, дето, закачат ли оралото, не спират, ако ще, на трески да стане. Съмне ли — връщам се в село! Ще се кача на минарето и ще извикам оттам, че Асан ходжа не ще да е вече ходжа. Поврага молитвите, рамазаните и курбаните, аллахът и пророкът му! Не ща да мигам вече на слънцето и да гледам хората в пъпа!

Асан ходжа млъкна и повече не се обади. Прозорецът беше отдавна прибелял. На горния му десен квадрат вече се открояваше ябълкова гранка с пиле върху нея — едно червеношиесто пиле, което чуруликаше своята предутринна песен с такова опиянение и захлас, като че посрещаше ден първи.

Намерих я, като преравях битпазарското съкровище на килера: обикновена торба-планинарка, от майчиния ми чеиз. Някога тя е била мека, пухкава и ярко обагрена. Сега от пух няма и следа — оленила се е до белезникавите нишки на кълчищената си основа и е ръждива като есенно листе. Една несръчно лепната отгоре й черна закърпа държи разнищената й тъкан и силом я крепи за живот. Две пъстри някога възи висят на нея, здрави и сега, но и здравата ожулени от опустялото време и годинките.

У мене тя е попаднала навярно с някакъв армаган от село — едничък спомен от попиляната бащиния и свидна като младостта. Помня я отдавна. Окачена на мулето или на майчиния гръб, тя винаги ни е придружавала из къра. На пладнина майка ми я постилаше и слагаше на нея „каквото господ дал“, най-често — ръжен хляб и някоя глава кромид. Играеха скулите по мършавото лице на баща ми, като давеше коравите залци в беззъбата си уста, и току пресягаше към бъкълчето, за да ги протъкне с водица. На торбата поднесе той прощална трапеза на кравата, която ни секвестираха. Надроби хляб и го даде на добичето — отгледано още от теленце. Когато пъдаринът я подбра, кравата се извърна и порева. Баща ми се мушна в обора и го залости. Излезе по сумрак с червени до кръв, одрани сякаш очи.

От миткането по къра торбата дъхаше на чубрица, мулешки попрег и сено. Веднъж за малко остана да се вдъхне и на риба.

Беше гроздобер. Обрахме гроздето и с вуйчовата кола го закарахме на пазар. А там не една и две, а безброй каруци киснеха в очакване търговците, а те пък чакаха да узреят… главите на гроздарите и още не пускаха цена. Шира капеше от разсъхналите се от жегата кораби. Рояци мухи облитаха смачканото грозде, а селяните мърмореха и псуваха. Замръкнахме и ние. Останахме и на другия ден, а никой не идваше „да ни заплюе барем“, както викаше баща ми.