Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Та щях да съм си ходжа до гроб, ако не беше се случило, дето викат нашенци — кърт да види слънце. И какво слънце! Жулна ме не в лицето, а право в сърцето…

Асан ходжа млъкна и аз чух в полуздрача учестеното му дишане. Присегна към прозореца да го отвори и в стаята се втурна изведнъж напоената с минзухарен аромат студена свежест на раннопролетната нощ.

— Нека да ни близне хладовината — рече той. — Свикнал бях у дома винаги да спя навън. Търколя диканята под навеса, метна козяка и — готов одър. Звездите те приспиват, вятърът ти повява, пилците попяват… стига да имаш сърце за спане. А пък аз от някое време, да ти кажа, не смея да затворя очи. Затворя ли ги, и ми се явява оная сиромах-невестица от Скалино. Себерина я зовяха, а може да е била Фатмина или Сайфина — за такава работа, за каквато тя дойде, хората не си казват имената. Доведе я оная същата, дето й вързах муска да й не заплавя реката фасула. „Водя ти, кай, ей сва детище, да му вържеш една муска, да я не срещат лоши очи, ако я срещнат, да я не виждат. Можеш ли?“ „Че как да не мога — рекох. — Реката укротих, та едни очи ли ще ми се опрат? Нека са лоши, змийски ако ще да са, вържа ли муската — посестримата ти от нищо да не се бои. След два часа елате да си приберете аманета!“

Доведената започна да бърка в пазвата за пари, ама не намери. Уплаши се комай, че ги е загубила, затършува насам-натам и като се опитваше, смъкна й се покривалото и я откри… Такова нещо, агов, не се ражда под път и над път, а роди ли се — не е за хубаво. То не бе направено от кокал и месо, а от прясно мляко и трендафил. Едно издължено личице като на иконка, едни устинки — с пара разрязани, едни руси плитки, като ръката ми дебели, а очите — очите й не от тоя свят, а бисери, зачудени, сякаш в роса оплакнати. Сини ли, зелени ли бяха — не помня: да сме се гледали, докато преброиш до три, сетне пак се обибули и тръгна да излиза. Нито ми даде пари, нито й поисках.

Тръгна си, но преди да прескочи прага, кой дявол ме накара — повиках я. Не за лошо! Случвало ми се е да седя на нивата в лятна жега. От нийде вятър, нито облак, а току изведнъж — близне те от невидена страна хладинка като с езиче и… пак си е жега. Та и с мене: подпря ме един незнаен вятър от невидена страна и я повиках да отрежа свитка от косите… за магията. Защо ми беше тая свитка — не знам. Перце от облак! Издухал го вятърът, посинил небето, но перцето седи в мешинената кесия под възглавницата, попогледаш го, погалиш го и разбираш, че имало е и жега, и облак…, че не е било сън.

Събеседникът ми се закашля с остра тютюнджийска кашлица, която внезапно връхлетя и го задави. Без да става, той хлопна прозореца и някое време остана неподвижен. Почиваше си, а може би съзерцаваше… белия облак.

От двукатия дом през улицата отсреща долетяха звуци на цигулка. Някой солфежираше: „си-ла, си, ла-а-а, си, си ла-а-а“ — опипваше боязливо тоновата стълбица и не смееше да стъпи ни нагоре, ни надолу. Не бързаше и Асан ходжа. А може би — не смееше.

— Сетне, аго Асане?

— Сетне светна се и тресна аго ти Асана по̀глава — въздъхна той. — Една ли, две ли недели бяха минали, не съм ги броил, рекна се един ден в селото, че Емин Ежов от Скалино съсякъл жена си с брадва. А бях чувал от градинарката, че зовеше Себерина „Ежовице“.

Цял ден ходих като слънчасал. На другия ден нещо ме ръгна в хълбоците и се дигнах уж тръвни пчели да купувам, та право в Скалино, да разбера, да видя. И разбрах: мъжът й, двайсет и две години по-стар от нея, я заварил с любовника й в плевнята. Намерили я сетне възнак, с разцепена глава и лява ръка в пазвата. Държала муската… Надявала се да я не видят злите очи, да я не стигне брадвата.

Тъй повехна стръкчето.

И тогава, агов, излезе кърт на слънце! Излезе, огледа се и видя, че той е прегризал на повехналото стръкче корена. А господ знае едно ли стръкче е било. През ръцете ми не един и двама са минали… Минали и заминали.

Как съм се върнал в село, не помня: цепил съм през горите и скалите — все без път. Беше ме страх да ме не срещнат хора. Мислех, че ако ме срещнат, ще се юрнат подире ми с камъни: „Дръжте го тоя, дето умори женицата!“ Не знаех, че страшното не е в хората, а в мене си.

Стигнах в село изподран като листница, съсипан, пребит. Постелих си пак на диканята и легнах да спя, но тоя път сън не дойде; подпряла ме една корава буца извътре… боде. Извръщах се как ли не — и възнак, и на корем, и наляво, и надясно — търкаля се и буцата като в празно буре и ломи сърцето, та ми се доплаква: „Ако аз в кърточина съм се раждал, та не съм виждал тръндафил ли, жито ли, божури ли вехнат по дирите ми над земята, аллах не видеше ли? Защо не изви ръката ми, когато давах на невестицата гнила патерица да се подпира? Защо не ме преби с камъни? Защо не светна със светкавица да ме изгори, ако беше справедливият аллах, комуто шейсет и две години съм правил метани, та коленете ми ръб са хванали? Защо?“