Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Обвея ме студеният полъх на смътна тревога. Обърнах се към леглото му и при оскъдната улична светлина, която проникваше през тесните старомодни прозорчета, забелязах оставени на масата шарен пояс и чалма.

Непознатият разбра, че съм буден.

— Да не ти попречих? — попита той.

Гласът му беше топъл и приятен, с кадифена мекота и странно приглушен, като че ли беше викал преди това до изнемогване.

Вгледах се в чалмата, дори малко се изправих. Да! Това беше дебело навита бяла чалма, небрежно оставена върху пояса. Доловил недоумението ми, собственикът й неловко пошавна и кимна към чалмата, като да искаше да завърши вече започнал разговор:

— Свърши се и нейната!… Утре заран ще си купя гугла с кожени капаци, пък чалмата — в пояса. Ако не си видял ходжа с гугла, ела утре на чаршията да видиш! — тихо добави той, засмя се, но смехът му секна изведнъж и в стаята настъпи дотеглива тишина.

„Ходжа с гугла“… това можеше да разсъни и смъртно заспал. Попитах откъде е.

— От село Брезе. Викат ме Асан Реджепов — ходжата. Викаха ме… днеска до пладнина, докато мюфти Али ме отписа от тефтера. Въртя ме тоя Али, мъчи ме и с хубаво, и с лошо, скуба си брадата и на края се умори. „Върви, кай, в джендема с тая дебела глава. С такъв като тебе — кай — не човешка дума, а — с топуза, по̀глава!“ Побарах го тогава за брадата и ако не бяха ни разтървали…

Ходжата се разшава и тежко задиша.

— Да не те удари?

— Удари ли ме, ударих ли го — от това не ме боли. Друго ме боли мене… без топуз, само че е въздлъжко за разправяне, пък на тебе комай ти се спи.

Уверих го, че съм се вече разсънил.

— Нека да събера душа! — рече той, заопипва около себе си, драсна кибрит и запуши. Огънчето блесна в шепата му и макар и за минутка, видях лицето му — широко, брадясало, с ръбато чело и дълга, по всяка вероятност прошарена брада.

— Да си събера душа — повтори Асан ходжа и като всмукваше лакоми глътки от дима на цигарата, заразправя: — … Не само аз: дядо ми, чичо ми — все ходжи са били. Предавали са си корана, дето се вика, от ръце на ръце, докато падна в моите… Сменяваха се министри, околийски началници — аз си бях все ходжа. Царя изпъдихме, боята сменихме… хаваната сменихме — пак си останах ходжа. Никой не ме е ни питал, ни закачал защо съм ходжа, напротив, на тримата наши, брезките ходжи станах най-главен, по нашему — атип. Макар че другите бяха по-стари, сложиха ми ги под коляно: едно, че съм по-учен, и друго — случи се един късмет — един ходжовски късмет, — та ми излезе по-голямо име.

Една вечер, тъкмо се прибрах в къщи, на вратата похлопа едно дете и ме повика да отида у съседите. Там заварих мъж и жена от Лисково, познаваха се по шарилката на торбите. Жената по фередже, а мъжът, гледай мене — пиши него, около шейсет и две-три години. Не говореше той, а жената: „Ходжа, ходжа, ти баща, ти майка…,“ и заразправя, че едничкият им син се вкелешил да се жени за една уж размомена. Карали се, до бой опряло и като не помогнали кавгите, дошли при мене да вържа на момчето муска, да не се жени за размомената, ами да вземе оная, дето на старите била на сърце. „Добре, казвам, ще туря душа на мъка, дано до утре да направя магията.“

Върнах се у дома, отпрах му един сън, лежах и на другия ден до мръкнало, че станах, та им вързах една муска: листче с две корански лакърдии, три косъма от котешка опашка и парче сапун. Заръчах им да му я зашият в елека и им показах една звездица: „Ей тая като залезе, ще покриете сина ви с елека и каквото искате — ще стане!“

Вързах магията, но и аз съм от севда патил, та зная, че разлъката не е лесна, и все бях нащрек: чаках да дойде лисковецът да си поиска парите, дето ми плати за муската. И наистина, един петъчен ден дойде: само че не за парите, а да ме кани на сватба — превило врат момчето да се жени за тая, дето искал баща му.

Какво бе шавнало в главата на оня поразеник — не зная, но пристанал. Баща му беше касапин и купуваше и продаваше кое бравчета, кое шилета и кози, обиграваше селата чак от Персенк до Шабаница и къде как минал, уж все на ухо — разправял какъв учен ходжа имало в Брезе. И като рече тоя сбутан народ: ха при ходжата магесник, струпаха се като овце на кърмило. Един имал таласъм у дома — да съм го пропъдел, на друг момата креела и вехнела — лек да съм намерил, мъж оставил жена си — да съм й го върнел. Чак от Скалино дойде една жена да съм й вържел муска на градината, за да не я заплавя реката.

Много идваха при мене, но най-вече болните, за лек. Ама ще кажеш: болните не се ли сърдеха, не се ли връщаха да си поискат парите, като не хване магията? Тия, дето и без магия са имали здраве — не се сърдеха, а умрелите — не се връщаха. И в корана е казано: „Ще стане това, дето е от аллаха писано“. Пък ние, ходжите, хиляда пъти сме го повторили, та знаят и неродените, че на ходжата му е работата да се моли, на аллаха — да я свърши. Ако я свърши — свърши, ако не — аллахова работа.