Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Ето я тази, горката — деветата круша, едвам не скъса юздите. Все й е тъжно за градината, все към нея гледа. Навела се е, като че иска да се поплакне в топлите струи на реката: не нагоре, а надолу иска да върви.

И все пак излезе послушна. Не се разпери, корона не развърна: клоните си тя изостри като мечове, подаде ги срещу вятъра, готова да го наниже, а листата й — ламарина, а не листа… Тая круша беше гордостта на Съботина, в нея беше сладката му надежда — заедно да стигнат горе, на върха. Преди нея вятърът пречупи две, три загинаха в преспите. Тогава Съботин разбра, че е нужна здрава подложка, жилава. Три недели се лута из гората, докато намери едно джудженце крушово, една огризка дива. Бяха я прехапвали кози, говеда я бяха мачкали, ветровете шибали, снеговете затискали. Това беше дърво озлобено, шипесто, същински таралеж, закалено в несгоди, злопаметно. Пренесено на новото си място, то не забрави шибаницата на вятъра. Дълго сдържаната му дива сила премина в питомните стръкчета, които Съботин му присади.

И от прегръдката между питомно и диво се роди плод, три круши, едри и сочни. Едната капна, но двете се запазиха. Старият ги занесе в колибата, тури ги на жълта суха слама, дълго ги гледа и дълго им се радва. Кожицата им беше грапава наистина, опашките къси, дебели, но те бяха едри, сочни плодове и разливаха чудесен аромат.

Този ден беше щастлив. Но бабата го помъти със своята сръдня. Тя влезе, когато двете круши блестяха на дланта му като две малки слънчица. Той й ги поднесе, а тя отблъсна ръката му и се развика:

— Живота ми зарови ти в това дере! Откакто се захвана с тия круши, с тая твоя лудост да ги влачиш из баира — за друго всичко оглуша и занемя! Превърнал си се на вещер… Не ща вече да седя с вампирясан мъж в една колиба! Смачкай тия проклети круши или ще ида в махалата при сина!

Да смачка крушите! По-лесно щеше да смачка сърцето си!

Бабата си отиде и месец не се вести. Нямаше кой да стъкне огъня, бакърчето да разхлопа, да закашля през нощта. Тишината взе да го затиска, да го мъчи самотата. Дощя му се да го нахокат макар, но да чуе глас човешки, дума да смени. Добре че бабата се върна. Една вечер вратата скръцна и си влезе. Върна се — мълчалива, укротена. Ех, и сега ръмжи понякога, но не вика, не крещи. Тя в махалата ходи, тя се разправя за трудодни, тя купува и продава, а той, той си знае ножчето.

Остаряло е то, изтрило се е… Огънал се е резецът му, подплашил се от чакмака и годините. Трябва да се смени чакмакът. Много е лют и се втрива. Като бабата: шавне ли езичето й — огън! Ревнува го от крушата. Седмата тя обели, за да изсъхне. Обели я тайно, с нокти, а сетне разправяше, че зачула уж как ревели нататък сърни… За да повярва той, че сърните й огризали кората… Жена! Оня ден, като й се оплака, че го върти лумбагото, а тя вместо да го пожали — сяде го:

— Като се драпаш въз небето, ще върти не, ами ще те разнищи! Хе-е-е на текезесето бахчите в равното, като те сърби ръката да присаждаш! Ще има поне трудодни!

— Знае баба равното! Горе, бабамоолу, горе на високото! Да побиеш круша до смърчите на върха. В гората да направиш бахча!… Такъв трудоден!

Така й рече той. А тя се вторачи в него и занемя. Сетне чак й дойде глас:

— Ама ти наистина ли… вярно ли, че се надяваш круши от баира да ядеш?

— Ако е за круши, пълно е в градината! — рече той.

— Че тогава защо се препъваш и халосваш?

Той нищо не каза. Замълча. Та как да разправи, че по-сладко е от зрелите круши качването към върха? Че сладостта е в пътя! Какво е преживял из тоя път и прекарал той, докато е мъкнал крушите от стъпало на стъпало, към върха! Девет пъти се е хващал с вятъра за гушата и деветте пъти е надвивал — тоя есенен вятър резлив! Що блъскане даде той в крушата, жулене и стъргане!… Елите прореваха от страх, пропищяха габрите, но крушата не се стъписа: преди да дойде есента, тя, хитрушата, съблече листата си и накара тоя крамолник да блъска не в шума, а в голи пръти! Дървото да накараш да хитрува! — каква сладост има в това, не би могъл да усети оня, който познава на този свят само сладостта на шекера !

Лошото е, че и вятърът се научи да хитрува. Ето го, кротува си в храстите, скимти, но Съботин знае, че това е само кратко затишие, маневра. Вятърът ще направи засада горе на скалистия ръб, на прелеза към върха. Там щеше да ги връхлети. За тоя ден трябваше да се приготви крушата. Две недели по-напред трябваше да я свикне той да си съблича шумата — насилствено!

… Сухият трясък на мотиката спира. Съботин поглежда надолу. Жена му слиза към реката, навярно за да се поплиска. Въздухът трепти, бръмчи като пчела. Два орела кръжат по небето и жално пищят, сякаш пищи земята, налегната от тежките, сивите скали. Време е… няма кой да види. Старият скрива чакмака в кесията и бързо става. Избира от повалените храсти жилава пръчка, окастря я, пресича върха й и приближава крушата. Озърта се, замахва и… зашибва дървото. Разлетяват се листа, затреперват клоните от внезапното жестоко нападение, посипват се изронени пъпки, тук-там се пробелва кората и задолита фучене, ежат се елите, писъкът на орела стряска задремалите дървеса: „Бият дървото!“ Скалите го повтарят и в тихия доскоро храсталак настъпва истинска тревога. Мъжът не се стряска от това, от скалата не се бои, пет пари не дава за орела. Страх го е само да не види бабата и бърза да обрули всичките листа…