Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Отначало бившият барабанчик слушаше внимателно гъгнивия и припрян говор на момичето, но щом стигна до съобщението за утрешното тържествено откриване на водопровода, той неспокойно зашава и тояжката му нервно затропа по калдъръма. Водопровод се откриваше!… За първи път щеше да бликне в селото студена планинска вода от трийсет и три чешми, а говорителката обявяваше бодрата и радостна вест гъгняво и вяло, като че ставаше дума за инжектирането на кокошките. Забравил, че държи запалена цигара, старият ветеран хвана калпака с разтрепераните си ръце, дръпна го, та закри ушите си, и закуца бързо и припряно към дома — като че отиваше да гаси пожар.

От тоя ден бай Кръстю не се вестна из чаршията. Рядко излизаше и в градината, и то следобед, когато хора не минаваха. Сядаше на припек и оставаше неподвижен, като че задрямал, докато слънцето клюмнеше на залез. Гледаше как пчелите отбръмчават към насеяните с минзухар присойки, как пилците плетат гнезда в повитака, как моторизираните брановачи препускат по избуялите кооперативни есенници и му ставаше тъжно, че само той нищо не прави. Дори буболечките търкаляха с краката си някакви кални топчета, дори мравките се щураха припряно насам-натам в своята вечна залисия, а той седеше и залудо натискаше земята с бремето на свойте шейсет и три години. Дните му се струваха дълги, нощите — кошмарни. Въртеше се в леглото. Слухтеше как вятърът се катери по улуците и потропва по ламаринения покрив на фурната и му се струваше, че това е смъртта, която се зъби някъде в тъмното, кикоти се в комина, за да си отиде призори, като прибелее стъклото на прозореца. И пак настъпваше денят — пуст и празен. Щеше да пече ревматичната си кълка и да брои буболечките.

За какъв дявол му беше такъв живот?

Една заран бай Кръстю разбута струпаните под стряхата чамови дъски, отхвърли настрана десетина сухи и ги нареди под сайванта. На озадачения Стоилко рече, като гледаше някъде встрани:

— Ако се случи да ритна топа, няма да се трепеш за ковчег…

Вечерта се прибра в стаята си и вече не излезе. Ден-два снахата и Стоилко не му обърнаха внимание, но като видяха, че заседя, поизплашиха се — кое за него, кое за пенсията му — и се разтърчаха за лекарства. Надонесоха таблетки, прахове, шишенца, но всичко това отиде в печката: старецът не искаше да върви за оня свят по околни, а по преките пътища.

Навярно това скоро щеше да се случи, ако не беше началникът на пощенската станция Илия Дуйнов — Инко, както всички го наричаха заради веселия му и ведър нрав. Той страстно обичаше риболова, а нямаше по-добър другар от бай Кръстя, който имаше голяма опитност в тая работа.

През една следобедна почивка Инко реши да го потърси у дома му. Хубавият юнски ден беше помамил хората навън и Горната махала беше пуста. Никого нямаше в бай Кръстювия двор, но щом Инко влезе, до ушите му се прокраде тихо трополене, като че някой пресипваше боб от едно решето в друго. Началникът на пощата застана до прозореца на приземната стаичка и тогава разбра, че странните звукове идват отвътре. Надникна през прозореца и видя барабанчика — седнал на одъра, с барабан на скута и палки в ръцете. Кожухът беше свлечен от тънките му и щръкнали рамене, очите — притворени, но палките играеха като живи в сухите му жилести ръце и нижеха странно, тихо и меланхолично броеницата на „походния марш“. Инко почака, докато ударите затихнат, предупредително се покашля и влезе. От два месеца насам той за пръв път виждаше своя стар приятел. Не, това не беше жизнерадостният бай Кръстю, с живи и скокливи очета — пред него седеше един пожълтял, невероятно състарен човек, с угаснали очи и сиви сплъстени коси.

Още от първите думи Инко разбра, че старецът се беше простил не само с рибата, а и с живота… Опита се да заговори за болестта му, но бай Кръстю от нищо не се оплака. И все пак, когато Инко си тръгна, той вече знаеше и болестта, и цера. Затова, вместо да отиде у дома си, забърза към пощата с един набързо скалъпен кроеж за спасяването на стареца.

На другия ден пощенският раздавач занесе в дома на бай Кръстю Глогов станалата после знаменита заповед за назначаването му на длъжност „оператор при крушевската ПТТ“. Заповедта съдържаше и един специален тържествено-патетичен параграф, а именно, че бай Кръстю трябваше да се яви утре в 19 часа на работа „с униформа, барабан и очила“.

Както седеше на одъра, бай Кръстю се облегна до стената и минутка-две стоя с притворени очи. „С униформа, барабан и очила…“ Тия думи бяха достатъчни, за да разиграят ленивата му кръв.