Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Беше ми го препоръчал докторът същото, казал го и на нея, види се, и тя, сиромахът, ми дава същата рецепта. Грижи се жената, значи, не бива хатъра й да строша.

— Добре! — казвам. — Хайде да си припомняме хубавите работи! Откъде да почна?

— Ами от детството…

За детството какво да си припомням? — За въшките, дето са ме яли? Три години слуга в кръчмата на Найдю Николов, две години аргат в Крумово. Една година — в Козлук и още две — у Георги Славов в Козаново. Слагаше ни само лук и хляб, та направихме тримата аргати стачка. Издигнахме лозунг: „Да се смени лукът в торбата със сланина, и второ: да не се работи в неделя!“ Една седмица точно в жътва хвърлихме сърповете и волю-неволю — накарахме го да се съгласи. От тия години това е единственото хубаво! Сетне той подкупи аргатина Димитър да ме блъсне с мотиката по главата, както копаеме в лозето, но той са беше предварително нацепил за кураж, та вместо по главата, удари ме в рамото и тъй се отървах — жив и здрав… За да ме гони сетне козановският поп Гьорги с кон и с кама, че като мене „чучулисти“ и безбожници били причина, дето падал град и ставало суша…

— Остави ги тези работи — вика ми жената. — Нека да говорим занапред!

— За какво?

— За каквото ти е интересно.

— Ами да приказваме тогава за машините! Какво ще стане с хората, като започнат машините да вършат работата им? Човекът в труда се е развил и е станал човек, а машината, която изработва той, го замества не само във физическия, но и в умствения труд. Ако не всички хора — болшинството… Какво ще правят хората без труд? Как ще се развиват те без него?

Ще стане ли човек по̀ човек?

На тоя въпрос сме се спрели сега засега с бабата. Аз дълго не мога да приказвам, затова си почиваме и започваме отново. Тя, хитрушата, знае ми нрава и затова ми се явява винаги в опозиция. И понеже аз си служа понякога с цитати от Луначарски и от Ленин, за да бъде и тя във форма — започна и тя справки да прави, в библиотеката ходи, чете „Работническо дело“, „Наука и техника“, слага очила над очила и се въоръжава с контрацитати, за да поддържа спора на висота. Само и само да ми отвлече вниманието от фамилиарните и личните ми дертове, да продължи дишането ми още с някой месец или година…

Милата ми баба! Ако още заслужава да се живее заради някого и нещо, то е, за да се възхищавам на нейната красота! Жалко, че тя е от старото поколение, а инак щеше да е чудесен аргумент за очовечаването на човека!

Благодарение на нейните грижи и на овчето кисело мляко, дето прави нашият съсед, кръвното ми налягане, изглежда, спадна. Пак се чува локомотивната свирка, само че не тъй силно, като да е пред вратата, а е гарирал, изглежда, зад баира и чака да си довършим спора с моята баба: как ще се развива човекът далече от природата?

След превземането на общината от партизаните денят на въоръженото антифашистко въстание в Крушица трябваше да завърши с всенароден митинг. Разсилният не се намери, за да бие барабана, и тогава общинският бикогледач бай Кръстю, като бивш военен барабанчик, пое върху себе си глашатайството. Видяха го да набива калдъръма с дървения си крак и след малко откъм мегдана се разнесе тържествено тревожният речитатив на „барабанния бой“ за пехотна атака. И в настъпилата мъртва тишина след това прозвуча гласът на стария военноинвалид:

— Су-у-у-убщава се на господа селените-е…

Има хора, които могат да си припомнят как е изглеждал бай Кръстю в тая върховна минута — с настръхнали мустаки, с побледняло лице и светнали очи, величествен, макар и нисичък, но никой не би могъл да повтори в какъв глас „изпя“ той своето първо съобщение за сгромолясването на капитализма. Сто валдхорни, тромпети, гайди и кавали едновременно да свирнат, не биха могли да предадат трепетните звуци на ликуване, които напираха в одрезгавелия от вълнението глас на бившия бикогледач.

Отсега нататък спокойно можем да го наричаме „бившия“, защото барабанът и барабанчикът вече не се разделиха. На другия ден новият народен кмет го назначи за общински глашатай и бай Кръстю облече униформа с висока галонирана яка и бог знае откъде попаднала му червеноармейска фуражка, „захапала“ лявото ухо. Олющения ремък на барабана новият глашатай смени с параден офицерски каиш. Бронзовите му закопчалки лъсна с пепел и оцет, докато заблестяха като златни; старите палки захвърли и накара Сулю — вретенаря, да му изработи нови от просъхнал ясен — струговани, с по две гривни меден тел на шийката и с по една сребърна токичка на върха.