Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— А бе ти, казва, не си ли оня, дето рева в бъчвата? В артелната на девети полк?

Нямаше как да се отрича: потвърдих.

Покани ме да седна, даде ми цигара.

— От тебе, казва, едно се иска: да ми кажеш точно къде се намират твоите бандити. Надявам се, че като стари познати лесно ще се разберем.

Опитах се да лъжа, да извъртам, но предатели бяха ни точно нарисували колко сме, които сме и горе-долу къде се движим.

— Говори истината! — заплаши ме Гаргов. — В противен случай ще те набутам в една бъчва и този път — в името на бога и на царя — наистина ще те удавя!

Ако беше ме удавил — добре, но той — разбрал къде е слабото ми място, не ме удави, а ме държа в тази бъчва — не помня три ли, четири ли дена, докато косата ми окапа, а ужасът ме така смаза, че аз казах на караула да доложи на полковника, че съм готов да направя каквото иска.

Операцията беше подробно разработена лично от полковника. Аз трябваше да вървя по билото, сам, със свободни ръце, но спънат в краката с букаи, навити с памук, за да не дрънкат, и така нагласени, че нормална крачка да мога да правя, но да не мога да бягам. В същото време към лагера, по двете дерета от двете страни на билото, щяха да се движат две колони войници, да обхванат лагера като в клещи. Полковникът предполагаше, че хората може да не са в лагера и тъкмо затова му бях нужен аз: движейки се в планината, да послужа като примамка за моите другари. А той се надяваше, че те ще ме очакват, защото след моето залавяне комендантът на селото отрязал всички пътища за към балкана, за да не научат другарите ми какво се е случило. Освен това в дрехите на убития другар щеше да върви с мене дегизиран като четник един подофицер, уж че аз куцам, а той от време на време ме подкрепва, хем за по-добра имитация на положението, хем за гаранция, че ако аз реша да сигнализирам, да бъда разстрелян моментално, съгласно заповедта на полковника.

Едно нещо само полковникът не можеше да знае и да предвиди: че на тръгване аз уговорих с четния командир, ако на другия ден вечерта не се завърнем — да има предвид, че нещо се е случило, и да взима необходимите предпазни мерки. Аз вярвах, че той вече се е махнал от къшлата, където лагерувахме, и затова тръгнах към мястото без особени угризения.

Едно мислех аз, но друго се случи.

Вървиме с подофицера и наближаваме къшлата. Гъсти буки, нищо се не вижда, но аз имам остър нос — улавям, че мирише на пърлено. Това беше миризма на пърлена кожа, телешка. Бяхме изяли едно теле, а кожата му скътахме уж цървули да си правим, но като нямаше какво друго да се яде, започнахме да режем от телешката кожа, да я печем на жар и да гвачим, за да залъжеме глада. Нашите беха, значи, там и в момента пърлеха от телешката кожа! Колкото беха останали — настръхнах, като си помислих какво ще стане, и моментално започнах да викам:

— Бягайте, войската ви загражда, бягайте-е-е!

Знаех, че подофицерът ще стреля в мене, но бех изтръпнал и ми беше все едно. Не знаех, че заповедта на полковника била друга: на всяка цена, при всички обстоятелства да ме запази жив! Ето защо подофицерът не стреля, ами се хвърли устата ми да запушва. Събори ме на земята и започнахме да се търкаляме, но аз продължавам да викам, по-право — да рева. Опита се подофицерът да ме удари по главата с пищова, за да млъкна, но аз блъснах ръката му и пищовът гръмна. Хвана ме тогава за гушата и започна да ме стиска, докато се пусна пред очите ми червена мъгла и съм загубил съзнание.

Когато дойдох на себе си, намирах се в „Ташкапия“. След това искаше Гаргов да ме заравя жив, да ме застрелва, да ме дере, защото четата се беше изплъзнала и дори беше преминала в Сърбия. Изправиха ме най-сетне на разстрел, претракаха пушките, но имаше в тая команда и добри войници, не стреляха всички в жива цел, и аз се намерих под няколко трупа — с една драскотина в бута. Направих се на мъртъв и когато ни изринаха в Марица — с плаване, лека-полека излязох в една бахча и тъй се спасих.

Когато мина вихрушката, легализирах се и заживях, но здравето ми беше така разбито, че когато през трийсет и трета година ме затърсиха за конспиративна работа — отказах.

— Как е възможно да се откажеш ти, септемвриец, борец и комунист? — възмутиха се другарите.

— Верно, комунист съм — казах тогава на другарите — и в душата, и в червата, но трябва да ви кажа: аз съм човек дефектен, с фобия, в очите ми — трахома, стопил съм се на петдесет и две кила и всичко по тялото ми още преди двайсет и трета година ми е натъртено. Ще ме свият утре на менгеметата в участъка и току-виж — издънил съм ви всичките.