Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Оня ден Дарачев, нали го знаеш Дарачев? Той пък ходи заради кръвното налягане, ама защото е пълен, шкембелия, та ми се кара. „Какви са, казва, тия стръмни пътища от тебе? Ти затова ли се млатиш? Това не са пътища за хора, а за орли! Да вземеш, кай, да ги правиш по-равни, че като те почна!“ Дарачев, значи, това ми разправя и аз взех, че и за него пуснах една равна пътека. По нея тръгна сетне и доктор Пумков. Пътеката е равна и води до кайнак. На кайнака и чучурка му направих — да има и водица. Ожъднейш ли — пийнеш си водица и хайде обратно.

Такива са моите клиенти, изискателни… А-а, виж, туристите признават. Те признават! Оня ден ми дадоха цяла чанта с домати. Един от тях — софиянец, ми рече: „Аз, казва, ще ти издействувам медал: «Велик радетел на туризма!»“ Види се, партиец беше, та ми рече: „Наш човек си, казва, ти, само че си много напред с ентусиазма!“

Весели хора беха тези, цяла компания, смяха се, та се пукнаха от смях. Цял час се въртяха около мене, само един имаше между тях намусен. Като ми видя метличката, попита ме защо ми е. „Камъчетата, казвам, мета.“ „А защо ги метеш?“ „Има, казвам, такива, дето ходят боси — да ги не боде.“ „Че сега има ли боси хора? — викна той. — Боси хора ти сега видял ли си да ходят в България? Ти какво искаш да кажеш, че в България ходят боси? Я си, казва, дай легитимацията! Паспорта!“ „Ето ти, казвам, паспорта! Влашо! И да ме гледаш, и да ме не гледаш, пак съм Влашо!“ „Засмей се, казва, да ти видя зъбите, че на снимката май зъбите ти не са изкуствени, а естествени!“ Засмях се, показах му ги — ей тия същите зъби. „Защо ти са, казва, изкуствени зъбите?“ „Окапаха, казвам, затова!“ „Но тука си — вика и чука паспорта, — тука си с истински зъби!“ „Паспортът е, казвам, от петдесет и трета бе, другарю, а оттогава колко вода изтече…“ Остави зъбите и се хвана за пътеките: „Кой ти плаща за тия пътища?“ „Никой!“ „Значи току-тъй казва, без пари!“ „Току-тъй, казвам, без пари!“ „Хайде, казва, с мене в съвета, че да видим що за благодетел си ти!“

Добре че се намесиха другите и ме остави, но сетне ми казаха — скрил се някъде наблизо и ме наблюдавал.

Това, значи, му разправям на началника, а той слуша.

— Говори — казва, — говори! Това е за мене много интересно, а докато си говориме, аз — казва — ще се обадя на счетоводителя да ти даде работно облекло.

— Счетоводителят няма да се съгласи, другарю началник!

— Защо? Ти — казва — познаваш ли се със счетоводителя?

— С тоя — казвам — не, но имах работа със счетоводителя на горското.

И му разказвам на началника как един ден идва горският да ме вика да му работя. През лятото беше, когато не можеше да си намерят хора. Примоли ми се: „С пари или без пари, но моля ти се, ела да спасяваш положението, че поройната вода е изровила пътя и ще вземе някой ден я камион да се обърне, я човек да се препъне, та ще се чудя как ще се оправям!“ Отидох, работих му, значи, а на другия ден идва горският и ми казва: „Върви си!“ „Защо?“ „Ще ти кажа — вика, — но между нас да си остане: счетоводителят каза, че с луди работа не ще да има. Можело да стане злополука и след това щели сме да носим отговорност, че сме приели на работа един ненормален. Такива — рекъл счетоводителят — не са ни нужни, изпъди го!“ И горският, човекът, ме изпъди. Можело да работя, но ако съм си извадел медицинско.

— И все пак не разбрах — казва началникът — защо работиш без пари, като може и с пари.

Разправих му тогава каква беля съм патил оня ден по същия въпрос. Срещнаха ме пътищарите горе, в дерето, и ме застъпи един от тях: „Ти, кай, бе, тиквеник с тиквеник, защо работиш без пари, та ни подбиваш цената! Ние всички — с пари, а ти — без пари! Защо?“ Друг един сербезлия вика на пътищарите: „Бухнете го, казва, в реката, това шиле въртоглаво! С един серсемин няма да се свърши света!“ И щяха да са ме бутнали в реката, ако не беха се задали дърварите. „Тебе ти е, кай, мястото в лудницата, гад с гад! Ние, казва, тебе ще те наредим!“ „Правете, казвам, каквото щете, но аз това обичам — това правя: пътеки.“ Тръгнеш из гората: храсти, буренак и камънак, а сетне, току-виж — извила се пътека. Диво било, никакво, а сетне гледаш: ходи човек! Ослушва се… Двойка мине… Живо! А с пари същото не е! Разваля се кефа! Оня ден например минаха момче и момиче. Видяха, че разкастрям пътеката и викат: „Кастри, другарю, ама не много, че някои пенсионери обичат да кибичат!…“ Да ги не гледат, искаха да кажат. Да има къде да се скрият. Всеки, значи, нещо предпочита. После за дърварите пътеките са нужни. Те ме отърваха от пътищарите, от тия — казвам на началника — дето работят с надница по държавните пътища. Дърварите често ми носят борина и сухи дърва, а когато ме налегна племонията, билки браха от гората и на два-три пъти ми направиха лапа̀, докато ме вдигнат. „Нужен си ни, казват, няма да мреш!“ Весели хора, любезни! Ако не бяха те, можеше да съм на оня свят, защото жената не е вкъщи, тя в ресторанта работи, взема осемдесет лева и там се храни, а пък синовете от лапа̀ не разбират. Те за друго лапане очите си въртят: къща-мъща, ей за такова лапане… Всеки с желанието и насоката…