Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Сто и двайсет, ала никой не беше яздил бесна каца в Хамбардере и не беше стригал ходжа.

Дойде вчера един кантонер вкъщи и ме пита аз ли съм Влашо. „Началникът на пътното Георгиев ми заповяда — казва — да те заведа при него!“

— Щом ти е заповядано — води ме!

Заведе ме той чак до вратата на началника:

— Почукай — казва, — свали си шапката и влизай!

Почуках, свалих си шапката и влезох.

Началникът, седнал зад масата, чете си вестника.

— Добър ден, другарю началник!

— Какво има? — пита ме началникът, ама си гледа вестника.

— Викали сте ме — казвам. — Аз съм Влашо.

Като му казах „Влашо“, остави вестника.

— Ааа! Значи ти си — казва — Влашо, който работи безплатните пътища около града?

— Да — казвам. — Аз!

— От града ли си? — пита ме началникът.

— От града.

— Интересно, че аз не съм те виждал.

— Ами градът — казвам — е голям, а пък и аз рядко минавам през града. Аз вкъщи си работя, обущар, по-право — кърпач.

— Как така? — чуди се началникът. — Хем да си обущар, хем и пътища работиш?

— Защо? Забранено ли е?

— Не, не става — казва — дума за това.

— Защото кантонерът — обяснявам на началника — ми казва, че имал нареждане да ме „докара“, та си помислих да не съм сгазил нещо лука…

— Говедото му с говедо! — кипна тогава началникът. — Аз не съм му казал да те „докара“, а да те помоли да дойдеш. Да се видим и поприказваме. И каквото е нужно, да ти се плати. Аз, казва, отговарям в този район за държавните пътища, кажи какво трябва да ти се плати!

— Аз — викам, — другарю началник, пътища не правя за пари.

Ядоса го, да речеш, че не работя за пари.

— Държавата не позволява! Как така? Работил си, ще ти се плати!

— Ами добре, нека плати!

— Колко?

— Не съм се пазарявал. Колкото плати.

— Колко си работил на обекта? — пита ме началникът.

— Дните не съм броил. Аз работя само следобед.

— А преди обед?

— Преди обед — обувките!

— Много ли вадиш от обувките?

— Един, един и шейсет! Понякога и два лева… Няма — казвам — кантар. Само че помага и жената. Перачка е в ресторанта, храни се там, а момчетата — големи, отделно си живеят — оженени.

Впули се началникът в мене, очилата си дори свали да ме види по-отблизо.

— А бе интересно — казва. — Не изглеждаш толкова стар!

— Аз съм — викам — горе-долу на шейсет.

— И всеки ден правиш пътища?

— Всеки следобед!

— И никога ли за това, което правиш, не вземаш пари?

— Откъде — казвам — да ги взема? Кой да ги даде? Обичам да правя пътища и — правя. Никой не ме е карал, че да искам да ми плащат. Само веднъж пенсионерите ме накараха да направя една пътека за тяхното паркче, обещаха ми два лева, но като стана пътя — забравиха.

— Щом е тъй — пита ме началника, — можеш ли да направиш едно пътче и за нас?

— Мога! Защо да не мога?

— Колко ще искаш?

— Колкото дадете.

— Имаш ли — казва — инструмент?

— Имам!

— Взрив?

— За какво ми е взрив? Аз не работя с взрив.

— Защо?

— Стряска се — казвам — гората… Пилетата бягат.

— Ами как тогава се справяш със скалите, когато се изпречат на твоите пътеки?

— Заобикалям! Или пък с кирка. Когато може — с кирка, когато не може — заобикалям. Аз камъните ги познавам кой е с корен и кой не е! Има, казвам, камъни — не се поклащат. Без дамар! А човек и камък без дамар са лоши. Няма откъде да се подхванат. Не се поддава нито на кирка, нито на лопата. Ти обикаляш около него, а той не мърда! Пет пари не дава, че път се прави. Затова, казвам, другарю началник, аз риза повече от месец не мога да зачувам. Стопява я потта и — край!

— Ами недей тогава се блъска! — съветва ме той. — Твоите пътеки, както чувам, си ги правил все по най-непроходимите и стръмните места.

— В равното защо ми е пътека? В равното има си чалъм за ходене и без пътека. Пътеката е ценна — казвам — горе в балкана, в стръмното!

— А кой върви по тия стръмнини?

Пита ме, значи, той, отговарям му аз и като разбирам, че сърбежа му и на него са пътеките, започвам надълго и нашироко да разправям, че за всяка пътека си има хора. Едни по любов, други — за дренки… ходят. Най-много пенсионерите ходят. Фукнат от изгрев още. Проветряват се. Едни — за глава, други — за нерви. Нерви сега колкото щеш. Едни мълчат, други се смеят… трети ми се карат. Един ми се скара оня ден, че не съм направил пътя до върха, та си бил съдрал панталоните. Викам му: „Защо ти трябва да ходиш чак на върха? Почакай да стане пътят!“ А той вика: „Аз, приятел, бера душа и няма за кога да чакам. Искам да погледна отвисоко, докато е време, че влезна ли сетне в черната — излизане няма!“ „Тогава — казвам му — аз ще ти направя пътя до върха.“ И сега правя, значи, неговото пътче.