Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Не щеш ли, тъкмо в това време един ден идва Кара Сулю Бялковски от Хамбардере и ми казва: „Да ми направиш една каца да събира триста оки извара, само че да мога да я огребвам, като се наведа, с пръсти. Можеш ли?“

— Мога! Защо да не мога?

— Триста оки и да се огребва?

— Триста оки и да се огребва!

— Започвай — заръча ми Сулю. — На Костадиновден я искам вкъщи!

За пари не отвори нито дума. Качи се на коня, отиде си и чак тогава ми мина през ума, че в неговата заръка има нещо не в ред: каква ще е тая каца, хем триста оки извара да събира, хем като се наведеш — да стигаш дъното й с ръка? Да се стига дъното, трябва да е плитка, а за да може плитката каца да събира триста оки — трябва да е горе-долу колкото висока, толкова и широка.

Отивам при баща си и го питам:

— Тъй и тъй, заръчаха ми такава каца, какво да правя?

— Ако си майстор — вика баща ми, — ще я направиш! Не я ли направиш, ще ти излезе лошо име, а името на майстора е главното!

Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат — точно! Колкото широка, толкоз и висока — чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното й да се огребва с ръка — може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни — право в Хамбардере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите — ето ти стопанина. Като видя кацата — зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефът и се намръщи.

— Майсторе, кацата е хубава, ала обръчите й не струват!… Може ли такава голяма каца, дето ще събира триста оки, с лескови обръчи да се крепи? Свършило ли се е желязото на тоя свят?

— Като слезеш в града — викам на Сулю, — купи си обръчи и ме извикай да ти ги сложа, а сега — карай с дървените! Дървените са по-яки от железните!

— Яки-слаби, искам я с железни, инак хората ще кажат, че Кара Сулю немал пари да си направи каца с железни обръчи, та я направил с лескови.

Докато се разправяхме ние със Суля, насъбраха се в двора и жените, и децата му, и комшиите му, и ходжата. Дива махала, не видели каца триста оки да събира — събраха се да видят. Въздимиха чибуците около нас, загладиха брадите и зацъкаха!

— Бре-ей, каква каца! Ама че кацище! Ако беха обръчите железни — еша си нямаше да има!

Пита Кара Сулю ходжата какво ще каже.

— Тия лескови обръчета — вика му ходжата, — ако държат кацата, докато я търкулнеш в зимника — пак добре!

Обяснявам на ходжата, че ако лесковите обръчи са от припек сечени, ако са в мъзга цепени и са в дъждовна вода киснати, те са много жилави и яки.

— Като ни гледаш помаци — вика ми ходжата, — да не мислиш, че сме и ахмаци? Изтъркаляй кацата на двора, ако обръчите й останат здрави, аз брадата си ще обръсна ей сегичка!

Хванаха ме дяволите.

— Ходжа, аз ще търколя кацата, ала дворът ми се вижда малко! Ще я пусна да се търкаля оттука надолу към дерето! Ако се пукнат обръчите — халал да ви е джумбуша, ако ли останат здрави — хубаво да знаеш: ще те обръсна!

— Обръсни ме! — казва ходжата.

Видяха агаларите, че работата се затяга, сбутаха ходжата в ребрата, но той ги сряза:

— Оттук надолу камък, ако се претърколи, става на парчета — камо ли каца. От кацата му няма да остане — вика — и треска!

— Добре — казвам. — Дайте ми вода!

Донесоха ми едно ведро, плиснах ведрото да се хубаво намокрят обръчите, а след туй станах и претърколих кацата до ръба на пропастта. Като погледнах, брате, надолу към Хамбардере, като видях оня увес и ония камънаци, щръкнали по него, и реката, дето се мяташе и млатеше долу в дерето, рекох си: „Бог да прости хубавата каца!“ Ала не дадох вид. Изправих се, бутнах кацата и се обърнах да не гледам. Чу се едно „бу-ум!“ и дълго време нищо. Пак едно „бу-ум!“ и пак тишина. Летяла кацата, докато да падне втория път, и тогава почна едно тропане и търкаляне, заехтя онова Хамбардере, като че ли планината се събаря.

Кози имаше отсреща, подплашиха се. Звъннаха чанове и тюмбелеци, кучета се разлаяха, хора почнаха да викат от срещните махали: „Кацата отиде, кацата-а-а-а!“ „Цяла, значи, е кацата“ — мина ми през ума, обърнах се и видех как плясна в реката кацата, изгуби се, след туй изрипна цяла-целеничка, бяла, хубава каца и започна да кръжи с водовъртежа, да се блъска в камъните на брега и да гърми. Удари се в единия бряг: „ба-а-ам!“ Подрипне към отсрещния „бу-ум!“ Засуче я водата към скалата: „дум-дум“ — топове сякаш стрелят и гърмят. Ходжата пребеля като платно. Агаларите гледат в земята, а на Сулю па̀ра започна да излиза от главата — шапката си бе свалил и главата му димеше като вжежено торище.