Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Заклех се.

— Де сега, разправяй!

— Намерен е — казва — убиец да те убие! Някакъв си македонец. Спасявай се, инак до неделя няма да те има!

— Как така?

— Ей така! Както си в колибата или навън. Ще дойде и ще те очисти. Спасявай се, инак си убит!

— Да не си пратен от кмета, ей!

Насълзиха се очите на момчето.

— Аз си очистих сърцето, а ти прави — казва — каквото щеш! Едно само ще ти кажа: където и да отидеш, оня ще те намери. Такова е решението. Съмняват се, че знаеш работите, и са решили да те няма! Хайде сбогом, че ако ме видят тука, свършен съм и аз!

Врътна се момчето и си отиде.

Хайде сега, Гроздане, да те видим какво ще правиш?

За всеки случай махнах се от колибата същата вечер и преспах в храсталака. На заранта реших да се скрия в една борика и да погледам какво ще става. До обед — нищо! Следобед — пак нищо. Минаха само по пътя едни овце и всичко заглъхна и замря. По едно време излетяха няколко пилета отсреща, от букака, и ми се стори, че се заклати един върхар. Загледах се в това място — всичко мирно, само че пилетата неспокойни, прехвърчат и все чирикат. Гнездо имаха, види се, в букака и са беха разтревожили. Викам си на ума: „Тука ще има нещо! Де да видим дали ще е смок, лисица или пък човек!“

Наклони се слънцето на залез, а движение в храсталака — никакво. Пилетата спряха да цвъркат. Поуспокоих се и вече се канех да слизам вода да пия, че ми се беше много допило, когато изведнъж отсреща, в букака, блесна като огледалце нещо и веднага се изгуби. Загледах се в същото място и след минутка пак се блесна. Тогава забелязах една ръка, сетне и една глава, с кърпа забрадена като женска, а в ръката — нагант: брани се човекът от мухите, леко шава и при шаването нагантът заблестява като огледало. На шейсет крачки от колибата в храстите!

Мина ми студена тръпка и си рекох: „Ясно е! Плюй си, Панайотов, на петите — инак тоя македонец ще остави децата ти сираци!“

Почаках да се мръкне, слязох от бориката и заднем, заднем — през дерета и баири, през полето и утринта осъмнах в града. Видел съм хаир от Кьойбашиев, рекох си, пак ще вървя при него.

— Ти какво бе? — запита ме докторът. — Пак ли те викат в обществената?

— Не ме никъде викат, ами работата е — казвам — тъй и тъй. Намирам се под дулото на пистолета — давай ми акъл!

Докторът се позамисли. Бърса очилата, глади си брадата и накрая ми вика:

— От македонец няма кой да те спаси. Има тука безработни арамии, дето за чувал брашно човека ще претрепи и окото му няма да мигне. Жертви, казва, падат всеки ден и полицията е безсилна. Тя с комунистите се разправя, а ония се разправят, с когото си щат.

— Йосиф Попов не може ли да ме спаси?

— Да не искаш да ти отреди охрана? Той един затвор не може да опази, оня ден са побегнали четирима, та ще вземе да мисли и за тебе.

Като рече „затвор“, светна ми малко пред очите.

— Не може ли, господин Кьойбашиев, да замолиш Йосиф Попов да ме бутне в затвора? Хем няма да се грижа за препитание, хем държавната стража — казвам — ще ме охранява, хем на по-спокойно ще дочакам времената да се пооправят.

— Знаеш ли — вика ми Кьойбашиев, — че това няма да е лошо! Само че тая работа с ходатайство няма да стане. Ще бъде нужно да извършиш някакво престъпление. Върви да откраднеш нещо от пазара и кауша ти е вързан в кърпа.

— Не ща — викам — да ме наричат крадец!

— Направи тогава каквото можеш! И върви да се предадеш на Йосиф Попов, да не ти смажат други кокалите в участъка. За останалото ще го помоля да се погрижи! Сбогом, Панайотов, и добра сполука!

Изядох една шкембе-чорба и тръгнах за село. Имах две задачи: да се простя с жената и да направя престъплението. За едното ми трябваше една вечер, за другото — два часа и половина, колкото трае едно погребение. Ама такова погребение им бях намислил!

В тъмното слязох от балкана, в тъмното се и върнах. Децата беха заспали, легнахме си и ние с жената. Хубаво се належахме и наспахме и като се съмна — рипнах и рекох на жената:

— Пусни пердетата и навън няма да излизаш, докато не те извикам!

— Защо?

— Ще видиш!

Бех я свикнал да ма слуша и през цял живот ми е било рахат.

Слагам си аз гуглата и през градините — в черквата. Качвам се на камбанарията и като бивш клисар изчуквам три-четири камбани на умряло. И пак през градините се връщам вкъщи. Жената ми се чуди:

— Луд ли си, или ще полудяваш?

— Ти — казвам — трай! И ако можеш — плачи, ако не можеш, ето ти два шамара! Ако и това не стигне — да знаеш, че с единия крак съм вече в затвора, а утре ще бъда и с двата!