Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— Ами нали ударих глигана и му го дадох!

— Тъкмо! — казва баджанакът. — И аз ще ти напиша едно писмо, но ти на писмото ми само не се подпирай, а купи от Махалата малко мед армаганец да му занесеш, че те, големците, не обичат празните ръце.

— Дай ми — казвам — двайсе лева, че няма с какво да купя мед, и да вървя!

— Давам ти от черковните пари, мои немам. Да знаеш — предупреди ме попът, — че си длъжен на Исуса Христа и на светците, та по-скоро да си им ги върнеш!

С парите на Исуса Христа тръгнах за Махалата да купувам мед. Не щеш ли, случи се, нямаше го там медарят, та съм ходил чак в Косово за тоя пусти и паметен мед!

— За началник ли е? — запита пчеларят. — Или за болен?

— За началник е!

— Да си купиш тогава пита. По̀ лови окото.

Пита — пита! Платих я, ударих му един табан и когато биеха камбаните на католическата черква за вечерня, аз се намирах вече в Пловдив пред окръжното управление. Казвам му на постовия:

— Искам да отида при господин секретаря.

— Не може — отговаря полицаят, — господин секретарят не приема!

Замолих се, ако не пусне мене, да занесе поне писмото от попа.

— Кажи му — викам — на господин секретаря, аз съм тоя, дето пречука по-лани глигана, когато идва той на лов в нашето село.

Внесе стражарят писмото и след малко се подаде на балкона.

— Свободен си! Господин секретарят прие писмото.

— Каза ли на господин секретаря, че аз съм тоя — дето пречука по-лани глигана?

— Казах му — вика стражарят, — но господин секретарят каза, че няма работа с тебе! Свободен си!

Останах си на мястото и се чудя какво да правя. А медът протекъл, като съм го стискал, и мухите бръмнали около мене — облак! Трябва да оставя някъде меда. Къде, къде? — сетих се, че наблизо е на доктор Кьойбашиев амбулаторията. Като си градеше Кьойбашиев вилата в Студница, аз му вадих камъните, та се познавахме оттам.

Слава богу, Кьойбашиев — там!

— Докторе, ето ти нечакан армаган от мене — пита с мед.

— Защо нечакан?

Разправям му аз защо и за какво. Докторът ме гледа — беше асъл доктор: теловете на очилата му от злато, главата — гола, брадата — буйна, глади си брадата и ме гледа, като че ме вижда за първи път.

— Ти наистина ли се отказа от рушвета?

— Наистина!

— Защо?

— За да ми е чиста съвестта!

Пусна брадата докторът, взе да се чеше по врата.

— Ти — вика — ял ли си черен хайвер?

— Отде накъде ще се храня с черен хайвер! Черният хайвер е скъп!

— Скъп е! — вика ми Кьойбашиев. — А си купуваш чиста съвест за петнайсет хиляди! И хиляда за гаранцията — шестнайсет! И в затвора, дето времето си губи — едно на друго — двайсет! Много на скъпо си се хвърлил. Аз, дето съм доктор Кьойбашиев и като изстискам една гнойна пъпка, взимам двеста лева — не мога да си позволя да имам чиста съвест, а ти, дето се опасваш с половин пояс, искаш съвестта ти да е чиста! Най-скъпото да имаш на света! Не можеш ли отново да поприказваш с тоя там, Ванчо ли го рече, как?

— Свърши се! Не може!

— Ее, тогава господ да ти е на помощ! — прекръсти се докторът. — Засега ще се опитам да ти помогна с една бележка, а за по-нататък — господ да ти е на помощ!

Написа бележка и ми я даде.

— Ще отидеш в Обществената безопасност и ще кажеш на постовия, че искаш да предадеш едно писмо от доктор Кьойбашиев на старшия инспектор. Така ще кажеш: старши инспектор в стая нумер шест! По-нататък той ще види какво може и какво не може! Стъпвай!

Тръгвам за Обществената, ала стъпвам по-сербез. Показвам писмото на стражаря и долагам, че искам лично да го предам. Постовият отвън ме въведе до врата нумер шест — на вратата седеше друг стражар — предаде ме на него. Оня взе писмото и влезе при инспектора, а след малко се подаде от вратата.

— Заповядай!

Влизам, ала от страх не се усещам къде стъпвам. Началникът се изправи зад масата — пернал едни очи в моите — не ги отмества.

— Бай Гроздане, ти ли си бе? Едвам те, кай, познах, много си се развалил.

Като се вгледах — моят взводен от войната, Йосиф Попов.

— Седни — казва — в креслото, успокой се, ела на себе си! — И взе да пита: кой убит, кой умрял, кой къде се намирал сега… А пък аз седя на тръни. Викам по едно време:

— Ти, господин началник, остави умрелите, те вече са се отървали, ама кажи защо ме викат в нумер три?

— Сега ще ти кажа! Почакай!

Излезе през една врата и след малко пак се върна.

— Скроен ти е тоя нумер от окръжния секретар. Ровил си нещо за някаква гора… Само — да не си продумал!