Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

От шамарите жената не заплака, ама от това заплака. А докато тя си плачеше — влизам в комшийската градина и започвам да бера ялдъзи и невенчета. Видя ме комшийката и се развика:

— За какво си влезнал в градината! За какво китките ми късаш?

— За погребение!

— Кой е умрял?

— Който е умрял, бог да го прости!

През това време жената горе надува ли, надува гайдата.

След малко цялото село знаеше, че у мене ще има погребение. Тича и попът:

— Баджанак, какво бе?

— Ти — казвам — вкъщи не влизай, да не си разваляш неутралитета! Чакай в черквата! Умрелите — умрели, живите трябва да живеят! И прати да се изкопае гроб!

Отиде си попът, а пък аз отидох на двора, взех триона, теслата, пироните и за половин час изковах сандък с капак. Внесох сандъка в стаята, сложих вътре каквото трябваше, захлупих го и го тъй хубаво накичих, че от камък да е сърцето ти — ще се разплачеш. През това време народът вънка се натрупа. Дигнах сандъка на рамото, жената — след мене, с разплакани очи и се отправихме към черквата. Спуснаха се три-четирима да помогнат в носенето на сандъка.

— Назад! — казвам. — Аз съм във война с общинарите, не си разваляйте неутралитета!

Ако знаят кой се погребва — лесно, ама не знаят и току се навървиха всички след мене към черквата, за да видят кой се погребва.

В черквата — опело. Вика попът:

— Махни капака за последно целувание!

— Целуванието — казвам — там, на гроба!

И на гроба вече вдигам капака пред всичките хора и вадя от сандъка календара на демократическия сговор с министър-председателя начело и цялата му хайдушка свита.

— Селяни-и! — казвам и развявам календара. — Днеска ще се погребва Сговора! Тия, дето ги гледате на календара, облизани и загладени, с вратовръзки, това са — казвам — насилници и рушветчии от министър-председателя до последния горски! Това е — казвам — хайдушки сговор за ограбването на народа! Ето защо аз, Гроздан Панайотов, го погребвам! Долу хайдушкият сговор, да живее потъпканата правда!

Пуснах календара в сандъка, бутнах сандъка в гроба, грабнах лопатата и започнах да заривам.

Народът се вковал — ни шава, ни мърда. Попът — умъртвен!

Дотърчаха пъдарите, но погребението вече свършено, с алилуята и речите, и всичко там, каквото се полага. Опитаха се да ме задържат:

— В името на закона — арестуван си!

— Вашта мама! — побарах аз лопатата. — Не признавам никакъв закон! Назад! — викам. — Да не станат две погребения за днеска!

Разпилях ги и без да се отбивам вкъщи — право в Обществената безопасност, стая нумер шест! „Самопризнавам се и тъй нататък…“ Три денонощия в Обществената, а след туй — в окръжния затвор. Дадоха ми две години и половина, но деветнайсетомайският преврат като стана през трийсет и четвърта — освободиха ме.

Върнах се в село, ала я нямаше вече общинската гора. Остригали я беха докрай. Секретар-бирникът си беше вдигнал хотел в Студница, кметът си купи трийсет декара лозе в Брястово, горският си направи къща… Само аз останах на гола съвест и половинка пенсия. Скъпо ми се върза, но какво да правиш — съвестта всякога се е купувала по-скъпо и от черния хайвер!

Това лято ходих в Студница и срещнах там бившия секретар на окръжното управление — Попвасилев. Охлузган, ожулен като лисица. Дали му да се възползва от двете стаи в национализираната вила. Позна ме, захили ми се, като че нищо не е било, и ми вика:

— Пак ще дойдем! Пак ще дойдем!

— На-а! — викам му. — Ще дойдеш! Когато ме нема! Аз съм ви погребал — казвам — още през трийсет и трета, комунистите ви туриха кръста през четирисет и четвърта, тъй че само Второто пришествие може да ви опере! „Демократи“ — казвам, — хайдуци с хайдуците! Пладнешки разбойници!

За едно кацарство аз съм се трепал шест години! Две години ходих из гората, докато науча от кои дървета стават хубави дъски; една година се учих само да цепя, една година — само да дялам, две години — да рендосвам и сглобявам, и тогава, за да те признаят за майстор — даваха ти да направиш каца с вързани очи. Дванайсет майстори кацари, а ти в средата, каца работиш с вързани очи! Като я направиш — пълнят я с вода. Капне ли капка — оставаш си чирак, не капне ли — опасват ти майсторския пояс и си готов майстор.

Тоя изпит беше тежък, но какъвто изпит сетне ми се случи, няма да го забравя никога!

Шест месеца имаше, откакто майсторския пояс бех завързал, ала работата не вървеше. За шест месеца бех направил пет ведра и това си беше алъш-вериша, ако се не смятат три-четири копани, платени с извара. Ако не беше майка ми гъби да бере и да вари — нямаше какво да се яде. Баща ми — стар и болен — работа не можеше да върши. А пък съм и ерген. Идва ми време да се женя.