Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

В тая дупка прележах от пладнина до вечерта и благодарение че бех закачил торбичката с хляба на една борика до пещерата, другите воловарчета разбрали, че съм вътре, извикали хора, та вързаха краката ми с въже и тъй ме изтеглиха навън — занемел от студ и страх. Оттогава ужасът от тясно и тъмно ме е преследвал цял живот. Във всичко съм нормален и здрав, намеря ли се в тъмно и тясно — полудявам. Наречи го фобия, мания — както си щеш, но това е слабото ми място — тъмното и тясното!

За беля, в живота все ми е вървяло на тъмно и на тясно: от изба — в изба, от кауш — в кауш. Шестнайсетгодишно аргатче, аз вече знаех наизуст брошурката „Кой на чий гръб живее“ и я рецитирах пред работниците в Араповския манастир. Само че доложиха на игумена за тия рецитации и аз се намерих в аязмото два и половина метра под земята. Добре че имаше прозорче: гледах само в небето и това ме спаси.

По време на стачката на водопроводните работници хванаха мене и Георги Найденов и ни заключиха в барутницата — дупка, изкопана в скалите, с врата, където се складираше барута. Беше и тъмна, и тясна, но големият ужас не се получи, защото бехме заедно с Найденов. В тоя арест нямаше побоища, но душите ни извадиха с някакво си нямо, идиот. Надзирателят на компанията беше подучил това нямо да идва пред вратата на барутницата, когато нямаше никой, и да хвърля през цепките на вратата трески от запалена борина… А имаше вътре дванайсет сандъка с барут и ние с Найденов тъпчехме с голи пети запалената борина, за да не хвръкнем с барута.

Играеше си с живота ни тоя идиот и беше страшно, но такова страшно се търпи, не е като ужаса от тъмното и тясното. Краката ни до коленете само на фуски станаха, но агитаторите не изказахме.

Като войник в 9-и полк хвана ме поручик Гаргов с „Работнически вестник“ под куртката. Караше ме да кажа по какви канали вестникът идва в казармата. Би ме с тъпото на шашката и с камшик. Но аз мълчах. Вестника тогава нави около врата ми като шалче и го запали — пак канала не казах, ей го белега ми от „Работнически вестник“. Побесня тогава Гаргов и заповяда да ме закарат в артелната — имаше там една голяма празна бъчва, изостанала от Пловдивското изложение, бъчва с капак, колкото човек да се провре. Заповяда на караула да ме набута в тая бъчва. И това ме ликвидира. Признах, че вестника съм получил от офицерския кандидат Кръстю Кръстев и го разжалваха на кандидат-подофицер, а на мене пред цялата рота ми удариха двайсет и пет на голо.

Това беше дванайсета година, август. Не беше се отворила още Балканската война, но явно се говореше за нея и аз с голямо нетърпение я чаках, защото твърдо бех решил, като започне стрелбата — тайно да пречукам моя взводен. Само че малко преди войната тоя звяр го преместиха в друга част и тайният ми план пропадна. Ако съм знаел какво значение ще има тоя Гаргов в моя живот, щеше под земята да го намеря и да го застрелям, но откъде да зная, че след единайсет години ще се срещнем пак с тая гад и тогава ще ми разплаче фамилията окончателно!

През дванайсета година тесняците в нашата околия се преброяваха на пръсти, но след войната, като ни ядоха въшките, партията стана сила и по време на въстанието през 23-а градската организация извади седемдесет и шест души с пушки, двама с картечници, седем души с бухалки — отделно въоръжените с брадви… Четири дена държахме града и респектирахме пехотната дружина, но като пристигна товарната артилерия — отстъпихме. Пръснахме се из балкана и полека-лека се стопихме: останахме една група от дванайсет човека измежду най-твърдите, като смятахме да продължаваме борбата като наказателна чета.

Тогава разбрах какво нещо е нямане на сол. Десетина дена карахме на зелена царевица, но това нямане на сол ни умори. На горещи камъни пикаехме и ги облизвахме, та от малко-малко да ни засоли, но и в урината солта като че се бе загубила и пикаенето не ни спаси. Тогава се реши аз и още един от четниците да слезем в моето село и да донесем сол. Макар че са бех вече изселил в града — имах свои, на които можеше да се обадя и разчитах да ми дадат сол. Не щеш ли — попаднахме на засада, хвърлиха бомба и другаря ми убиха, мене зашеметиха и плениха и аз се намерих в Пловдив, в „Ташкапия“ — ако си чул!

Имаше там набутани със стотици хора, но за мене като окръжен съветник и по-интересна птица отредиха специален кауш. И още същата нощ ме изведоха на разпит. Водят ме в някаква стая, на вратата с военен караул. Като влизам вътре, гледам — два пагона на полковник. Полковникът рови някакви книжа, не се вижда в лицето, но ушите му се виждат — клепнали уши, рязани сякаш, сетне залепени, обраснали отвътре с черни косми. Стана ми ясно — Гаргов! А той, като изправи главата си, погледна ме, а след това стана от стола и приближи, за да ме види по-отблизо.