Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— Разправи ми — казва началникът — какви пътеки има? Криви, прави? Хубави, лоши? — Интересува се човекът.

— Не сте прав, казвам, другарю началник, лоши пътеки — казвам — няма! Пътче ли е, то води за някъде, значи не е лошо. А кое къде води, то е пък друго. Едно води например до Калето. Чуката, горе! Води, води, спре най-сетне на високото и каже: „Гледай сега: цяло поле, цял град!“ Да можеш да видиш цяло поле изведнаж! Друго — води, води и току те закара, казвам, на кайначе или чучурчица. „Спри се, казва, пий водица! Отдъхни си, почини си, стига си бързал! И да бързаш, и да не бързаш, все до едно място ще отидеш!“ Лани правих една пътека нарочно само за една липа. Горе над Равдин. Стара липа. Стара и голяма, а по нея — цвят до цвят! Седнеш под дървото, а главата ти се мае от благата миризма. Ето, няма ли пътека — няма липа! Аз така съм я нарекъл „Липова пътека“. Така си и остана „Липова“. Връща се някой, питам го: „Къде сте ходили, другарю?“ Отговаря ми: „Разходих се по Липова пътека!“ Понякога питам нарочно. Тая гяволия я правя. Мажа се с тоя мехлем. Всеки с желанието и насоката.

Началникът — зяпнал ме в устата — слуша.

— Интересно — казва, — много интересно!

— Най-интересни са — казвам — старите пътеки, запушените. Имало село — няма го. Останала пътеката. Тръгнеш по някоя, вървиш и се чудиш: „Тая закъде ли води? Каква й е насоката?“ Вървиш, вървиш, излезеш на мегдан: имало нива, отнесъл я дъждът, измил пръстта, но пътеката показва: имало нива. Ако се огледаш, ще намериш и харман. Такива пътеки. Друга пътека води, води — заведе те на копано. Ровено. Мараджиите работили, значи. Трета пътека се гърчи и оплита, докато те заведе на стари дувари. Кале.

— И какво? — пита ме началника. — Поправяш ли тези пътеки?

— Зависи — казвам, — има такива, дето… Заспала работа — заминала! Ето, да речем, нивата: за какво ти е умряла нива? За какво ти е кале превзето? Развалено… Виж, ако става за нещо — да! Ако има я водица, я сенчица… Сухи дръвца… Хубост, ако има някаква за гледане, тогава — да! Отпушва се.

— Значи, главното за тебе — казва началникът — е хубостта, ако те правилно разбирам?

— Точно — казвам — е така, другарю началник! Хубост ако няма — тоя свят за какво ти е!

— Щом си по хубостта, ей сегичка — вика ми началникът — ще се разбереме с тебе, като ти дадеме едно хубаво работно облекло.

Хвана телефона и повика счетоводителя.

— Ало — казва, — Дидов, ела — казва — да видиш тука… нещо.

Влезе счетоводителят.

— Става дума да се даде някаква дреха на другаря, който прави в района безплатни пътища. Този е — казва началникът — другарят Влашо. Имаш ли някоя дреха с кожена подплата? Сега е — казва — есен, влажно е и той е боледувал от племония, трябва да се пази.

Счетоводителят — съгласен:

— Дума да няма, трябва!

— Отваряте си — казвам — голяма работа за нищо!

— Как така за нищо? — развика се началникът. — Та ти нищо ли си? Прочул си се — казва — из целия град! Как ще те оставим необлечен! Ами че ти утре можеш да настинеш и да загинеш!

„Бре-е — викам си на ума, какви хора, какви хора!“ — а началникът реди ли реди:

— Ние и пенсия ще се опитаме да ти извадим! Като поработиш, казва, някой ден на държавна работа и ако ти се случи, да речем, някаква злополука — сакатлък с ръка или крак, току-виж пенсията ти, казва, сме я вързали в кърпа…

Те се майтапят, а пък аз се смея.

— Ако не стане — викам — злополука?

— Ще си направиш — казва — сам! Защо — казва началникът, — се смееш, не може ли?

— Защо да не може бе, другарю началник? Защо, казвам, да не може! Може! Всичко е човешка направа — казвам, — защо да не може?

И както се смеех, рипна тоя началник срещу мене и се развика:

— Мошеник! Мошеник с мошеник! Значи, казва, си съгласен, а? Съгласен си и злополука да направиш, и пенсия да вземеш! Гледай го, Дидов — вика на счетоводителя, — гледай го светеца безсребреник, дето прави пътища за бог да прости! Без пари! Да ми се иска обяснение, казва, на мене, защо пътищата в планината се правят от побъркани, а управлението дреме! Веднага — вика — да се махаш, да не те гледат очите ми и в планината вече да не си пристъпил! И ако стъпиш — на прокурора, казва, ще те предам! Мошеник с мошеник! Марш навън!

И аз си тръгнах. Какво да правя? Дето ти казах: всеки с желанието и насоката…

Лошото е само, че не ми дават да ходя нагоре. А имаше толкова пътеки да се отпушват и запушват!

Една дупка опропасти живота ми — една проклета пещера в землището на родното ми село. Тогава бех дете, пасех воловете и често се навъртах около тая дупка. Старите разправяха, че имало вътре скрити хайдушки пушки и аз — мераклия за пушка, реших да се вмъкна в пещерата и да си взема една. Пещерата се оказа навътре много тясна, понечих да се връщам, но дрехата ми се засука и аз се намерих заклещен в тъмнината, без да мога да шавна нито напред, нито назад. Виках, но в такова глухо място кой ще чуе?