Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

След вечеря той се прибра в стаята си и заключи. Свали барабана, лъсна го, а след това пристъпи и към „настройването“ му. Кожата се беше доста изсушила и трябваше леко да се отпусне, за да придобие ударна сила. Като свърши с барабана, той зарови из полицата, в долапа, под възглавницата, докато намери най-сетне чифт тенекиени щипки. Намокри мустаците си и ги прищипа с тях, за да хванат през нощта „калъп“.

С това подготовката за утрешния ден завърши. Бай Кръстю угаси лампата и си легна. Главата му шумеше от умора, но на душата му беше леко. В тая минута той и не мислеше за това, че го назначаваха не за глашатай, а за оператор в пощата, че докато се канеше блажено да заспи — неговият приятел, началникът, си блъскаше главата как да съчетае радиоуредбата с бай Кръстювия боен барабан.

На другия ден в шест и петнайсет вечерта новоназначеният оператор слезе по пътя от Горната махала. По-право, това не беше слизане, а — възшествие. Вървеше бавно в галонираната си куртка, с барабан, обвесен на шията, и засукани мустаки. Ято деца го бяха сподирили и числото им все повече се увеличаваше и от възрастни, които разбираха по парадния вид на стареца, че ще бъдат свидетели на нещо необикновено. Пред пощата бай Кръстю спря. Инко се показа на прозореца и го повика, за да му връчи съобщението, което трябваше да прочете. Множеството остана да чака. Минаха пет минути, глашатаят не излизаше, станаха десет — не се вестяваше. Хората все повече се трупаха, чуха се и нетърпеливи възгласи:

— Хайде, бае, бум!…

От вратата на селсъвета излезе председателят, извади часовника и погледна: стрелката беше на седем без две. Точно в седем, когато възбуждението на тълпата прерастваше в многогласен ропот, от репродуктора на радиовъзела се посипаха тържествено стройни и могъщи барабанни удари. Това не беше капризната красива игра на палките, която бай Кръстю обикновено импровизираше и тъй много харесваше на малките деца, а мъжествено груби, гъсти и равномерни удари, от които попълзяваха мравки по гърба.

А и барабанчикът, който се беше изправил в тая минута пред микрофона в операторската стая, не беше съвсем на себе си. Лицето му, побледняло от вълнение, беше сериозно, съсредоточено и мрачно тържествено, също като в оная славна атака при Булаир, когато деснофланговата резервна дружина се дигна за бой с нож под звуците на неговия барабан. Наистина сега край него не фиюкаха шрапнели, не потракваха вълчи зъби турските картечници, не падаха ранени войници и не се чуваше страшното „ура“, затова пък на операторската масичка седеше написан с едри букви манифестът за утрешната първа копка на новия Белоречки язовир, за новата епическа борба, която съюзените крушевци започнаха срещу хилядолетния враг на плодородието — сушата, една борба, в която бай Кръстю се чувствуваше и барабанчик, и — нека му бъде простено — главен генерал.

Стара, съсухрена жена прекопава фасула край реката, а мъжът й сече леските горе по урвестия бряг. Мотиката прави звучно и кратко — „тча-а“, „тча-а“, а ехото на двата бряга го препраща удвоено, утроено и от тази звучна гоненица по скалите сякаш чаткат копита. Мъжът също отговаря с „тча-а“, но неговото „тча-а“ е тънко, защото сече с косер, и само тоя неравен диалог съживява притихналия в жегата планински пущинак.

Реката, обикновено буйна и пенлива, се плъхти нечуто в подмолите и кротко заобикаля скалите. Букакът не шуми. Ехтеливите борики по гребена на височините седят кротко, заслушани в дяволските копита.

Мотиката спира. Жената се изправя, обърсва зазноеното си лице и вика нагоре:

— Бре-е-ей, чуваш ли бре, Съботине-е-е?

Косерът замълчава, но глас не идва. Жената мърмори нещо неразбрано, навежда се и джафкането на мотиката продължава.

Мъжът слага косера в пояса и оглежда повалените лески — мъж необръснат, нисичък, с разголени сухи гърди, обрасли с валма от посивели накъдрени косми. Той е осякъл леските, за да прослънчи една круша с кафява лъскава кора.

Съботин присвива очи, поглежда крушата, после поглежда към върха, подпрян от сивобели канари, и тежичко въздъхва. Смита съчките с крак и сяда на земята. Разкопчава завързаната на пояса мешинена кесия, вади присадаческото ножче и бавно започва да го заглажда с чакмака.

Сухият отсечен лай на мотиката продължава да се блъска в скалата, но той не го чува. Гледа в резеца на стоманата, а пред очите му пак върхът. Шестстотин копрали има от дерето до върха — броил ги е и преброявал неведнъж. Сега е застанал на четиристотната, но това не е и половината път, защото всяка копраля оттук нагоре се равнява на две. Издължават се копралите със стръмнината, а краката му стават все по-къси, все по-меки коленете. Пък и крушата се дърпа и се плаши, не желае да върви нагоре… Каква мъка е да изтегляш присадена, опитомена круша от топлите пазви на дерето към върха!… Стотина круши насади, а оцеляха само девет.