Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Пръчката свисти, хвърчи обрулената шума… Дано запомни тоя бой дървото, да проумее, че е за добро. Криви се лицето на стареца, не му е лесно да жули своето създание, но ако той го пощади, вятърът ще бъде безпощаден.

Отдолу пак се вика:

— Чуеш ли, бре-е-е!

Жената! Съботин хвърля пръчката и сърдито отговаря:

— Ида, мари!

Тя прекосява градината и влиза в къщи. След малко над покрива започва да дими. Старият полегва, изведнъж почувствувал тежест и умора. Сърцето бие заморено, задавено от кипналата кръв. Валмото на гърдите му леко потреперва, а в ушите му нещо шуми. От някое време, щом сърцето повечко забие, шумът се появява — шум от далечен порой. Мъничко напън и… пороят забучава. Приближава… отшумява, връща се отново, клокочи… Някой ден ще връхлети и — хайде, в голямото, бездънното море!

Трябва да е студено. Усеща се по ледения полъх, дето идва от бученето. Старият притегля доламицата върху разголените си гърди и я слага над сърцето. Пърха! Иска му се да хвърчи, да се качи на върха… И човекът иска да следва сърцето, но сили не достигат, стръмнината пречи, тегли го дерето. Обвесила се е на краката му земята с гранита… Жената… Годините… Те уж си отиват, отлетяват, а сетне ги усетиш, че са увиснали като прилепи на сърцето — тъмен орляк от месеци и години, който тежи. Нека си тежи, нека тегли и… тегли и небето. Тегли, та боли.

Иска се на Съботина да стане, да тича нагоре, да достигне върха, преди да е притупало сърцето, но крушата не иска… Не може да търчи… Пък времето бърза и все по-страшен и стръмен става брегът. Вятърът — по-студен, и по-дебели — снеговете… А има дупки да се правят, да се присаждат нови дръвчета. Да се опитомяват и каляват… Да се вразумяват… Докато свърже цветната крушова пътека дерето с върха.

Чудесна е тази бяла цветна пътека, макар и недовършена! Тая бледорозова следа на неговите дни сред сивата, студена мъгла на дивите дървета, храсти и скали. Всяка пролет се появява тази бяла пухкава пяна, като че реката се отбива нагоре въз баира — една река, възнегодувала срещу закона, фукнала към синкавия лед на преспите. Цвят, насочен към леда! Щяха ли да се докоснат, да се допрат върхът и непокорната, разбунтувалата се река?

Синята струйка долу дими. Жената е запалила огъня. Довечера ще седнат двамата край него, ще поядат и помълчат, бабата ще въздъхне и ще каже:

— Жега беше!

— Жега! — щеше да отвърне той.

Главните щяха да пукат, светлината да играе, а те — отново да мълчат. Но бабата щеше да подхване:

— Ще прегори фасула, брей човеко!

— Ще прегори!

— Че ха напой го де, не се залисвай с тия твои круши! Зимъс няма да те хранят те! — щеше да кипне бабата, а Съботин кротко щеше да се съгласи:

— Бива де!

Тя ще се разсърди, ще си легне, а той ще остане да припича табаните и да слухти: на дъжд ли, на пек ли свири вятърът в комина. И да мисли — коя круша утре да премести, коя кога да присади, с колко копрали ще напредне към върха.

… Оттам ли, от върха ли идваше тая хладинка приятна? Гали пръстите, изстудява глезените, сякаш зефирът под дрехата пъпли и се шегува. Сега пак близна китките, духна под ушите, заусуква се около врата… подпъхва крилете си под гърба му, иска да го поднесе нагоре…

Ето че наистина го носи… започва да лети… Земята е под него — зачудена и смирена… ситнеят скалите… Ето и лехата, цветната леха на дните му, неочаквано пораснала, извисена до върха! Колко е чудесно цвят да се целува с леда!

Но откъде долита този шум? Реката ли е придошла? Реката си е долу, мирна; шуми голямата невидима река, клокочи, залива се… гърми! Крилете на зефира отмаляват изведнъж, счупват се и старецът полетява надолу…

… Мръдва само ръката му и се отпуска върху нажежената, напечена земя.

Жената излиза от колибата, отрива брашнени ръце и вика нагоре:

— Съботине-е-е-е. Съботине бре!

Но този път никой не се отзовава.

Още като се хлопна вратата, завих се презглава и се престорих на заспал: в хотел, а особено в хотел като девинския, винаги може да се случи съпасажерът да е попийнал, гръмогласен, словоохотлив и да ти отнеме най-добрите часове за сън.

Когато влезе, той дишаше тежко. Не беше твърде млад, щом като петнайсетината стъпала до втория етаж го бяха изморили. Тупнаха подковани обуща, щракна се ключът на лампата и леглото изскърца. Доста полежа неподвижен, но когато вече се канех да се извърна, една въздишка се откърти от гърдите му, изпърха с оловени криле и увисна в полумрака на хотелската стая не въздишка на облекчение, а вопъл на човек, уморен или съсипан.