Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Вечерта на втория ден той застла една рогозка на земята, прекара колата отгоре и изтърси гроздето.

— Аратлик — обърна се баща ми към съседа, изгърбен от ишиаса полчанин, пребраден с шал, — на̀ ти гроздето. Ако артиса от мухите и найдеш пазар, продай го, ако ли не — халал да ти е! — махна с ръка и шибна кравите.

— Татко бе, ами риба ще купим ли? — припомних му майчината заръка.

Не отговори. Скрипна зъбите и преглътна; сълзите ли, мъката ли — не видях… Стъмнило се беше.

Майка ми, горката, не покуси риба, а торбата си остана вмирисана на попрег и сено.

Някой ден след това баща ми въздъхна и рече:

— Няма живот при нас… Пилей се барем ти!

Когато си беше у дома, торбата седеше окачена на почернялата от старост дъбова греда под стряха. Наесен, когато се втурнеше мъглата, власинките й овлажняваха и тя настръхваше като жива. Оттам я откачих, когато напуснах бащиния дом. Сложих в нея две ръжени пити, преметнах възите през рамо и тръгнах по петите на незнайния късмет.

Тежичка беше торбата за детските ми рамена и сиджимите й се впиваха в месото, та от време на време я подигах и напипвах с благатко упование, че тя ще ми е дружинка в големия град, където майка ми викаше, че ще се затрия. Там я държах под възглавката. Вечер затворехме ли магазина и си лягах, измъквах я и заравях муцуната си в нея — частица от моето прокудено детство. Мигом изчезваха неясните очертания на прогнилия таван, заглъхваше градската шумотевица и магическият дъх на чубрица ме пренасяше в омилелия ми бащин дом, та забравях чирашкото тегло.

На теглото утраях… не се затрих, но торбата за малко не пропадна. Напипала я беше чорбаджийката и с нея беше боядисвала печката. Когато, разтреперан от яд, си я поисках, погледна ме тъй, като че с поглед искаше да ме устрели:

— Гледай го ти, парцаланкото… На̀! — запрати я тя в огъня, но аз я грабнах, преди да я лизне пламъкът на отворената печка. На едно място само прегоря, където е сега черната й закърпа. През нощта станах, преди да се е зазорило, свих кълчищеното чердже, мушнах торбата под мишница и напуснах проклетия търговски дом и града „завинаги“, както си мислех тогава.

„Завинаги!“ — зазвъня зефирът в ушите ми, когато се намерих сред полето по пътя за родното ми село. „Завинаги!“ — пригласяха и птиците в тая чудесна майска утрин, напоена с аромата на цъфнали череши. „Завинаги, завинаги!“ — отпарах с боси табани в прахта, а очите ми гледаха златисто поръбените от зората върхове на родната планина, която ме чакаше с разтворени обятия.

Планината… може би, но не и своите.

Влязох у дома малко преди обед откъм задния двор. Видях баща ми, че дялкаше нещо около свинската кочина. Видях и майка ми, която му помагаше. Видя ме и той и както бе замахнал с теслата, така си и остана. Миг, два, а после се наведе пак и продължи да чука, сякаш не беше ме познал. Извърна се и майка ми и стана поривисто, но той я дръпна за рамото:

— Държи мари!… Какво ще го зяпаш — напечелил се е.

Веждите му се бяха здравата захапали: надал се беше, горкият, че мене поне бе отървал от селяшкото тегло, а ето че аз се връщах…

Заглъхна песента, що звънеше в ушите ми, и замълачаха птиците. Скърших врат и подминах като чужд. Оставих вързопа в къщи и излезнах навън: бащиният покрив ме не приласкаваше, а прихлупваше.

Пилях се до вечерта. Върнах се и седнахме да вечеряме — помня като сега — кисело зеле с боб, което най-обичах. Баща ми не гледаше вече така страшно, а майка ме канеше с любимите крайщници. Канех се вече да им разкажа защо си бях дошъл, когато изскърца дворната врата и един мъжки глас повика баща ми. Той изтърси трохите от скута и излезе.

— Влез де! — чух го да кани.

— Няма защо да влизам — долових същия глас, приглушен и като че смутен, — не съм за добро дошъл… Нося ти хабер от Кольовия чорбаджия. Видя ме днеска на пазара и заръча да ти кажа… — Непознатият сниши глас и другото не чух. Лошо предчувствие ме сряза и залъкът се стопчи на гърлото ми.

Подът изскърца и с крайчеца на окото забелязах бащиния ми навущек до моето коляно. В очите на майка ми пламна тревога. Дигнах очи: баща ми се бе изправил с палци на пояса. Власинките на съдраната му долама потреперваха, сякаш ей сегичка гърдите му щяха да се пръснат. А лицето му… не беше лице, а глина — мокрена от проливен дъжд, изсушена от вятъра и излющена от слънчевия пек.

— Парите!… — пошавнаха застрашително мустаките. — Па-ри-те, проклетнико, дето си откраднал… петтястотин — друсна ме той за раменете.