Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

— Пари… пари не съм краднал — запелтечих аз, зашеметен от бурята на бащиния гняв, затреперил като листо в ръцете му.

— Не си, а?… — отстъпи той крачка, две, стрелна изведнъж разтрепераната си брада и ме заплю: — Хайдутин с хайдутина… аз тебе… — той замахна, като да гребне въздух, но лицето му се изкриви и отстъпи, та се облегна на стената опипом. Олюля се, но майка ми го подкрепи и той седна пред оджака — изгърбен, обхванал с длани главата си, която страшно го заболяваше в такива пристъпи на гняв.

— Боже, боже-е-е-е, тия ли срамоти ни дойдоха на глава, това ли бяхме живи да дочакаме! — засуети се майка ми плачешком, спарушена и дребна, с подплашени очи.

Бях изтръпнал и не усещах къде съм. Опомни ме болка в ръката; наистина беше от лъжицата, която несъзнателно стисках. Хвърлих я на софрата и излязох, но майка ми ме настигна и започна да ме увещава:

— Кажи си, мами, ако си ги взел, че утре джандари щели да те заберат… Оплакал се е чорбаджият ти. Кажи си…

— Не съм ма, казах ви!… Стотинка не съм побарал.

— Ако е тъй, върви да се сприкажете с човека… Хляба си му ял! — добави с такъв глас, че аз разбрах: не ми вярваше и тя.

Откачих торбата от гредата, където я бях оставил, и хукнах по стъпалата навън.

— Чакай бре, дете-е-е-е! — долетя гласът й, но аз скърших през градината напреко и той заглъхна в шумотевицата на дерето.

Прецапах го и се озовах на пътя, по който с такава радост си бях дошъл. Огледах се — тъмно… тихо. Само едно щурче се обаждаше наблизо и стържеше с трионче сякаш през сърцето ми, откъдето кипеше кръв. И гласът на майка ми: „Да се сприкажеш с човека… хляба му си ял!“… Бай Илия, дето ме учеше да завъртам топуза на децимала, за да мамя селяните пазарджии! Бай Илия, дето ме караше да събирам книжки от нужниците на близкия хан за подпалване печката, а имаше два колониала и една маза! Той беше „човекът“!… Бай Илия… Метнах торбата на рамо и заслизах, а спомените от чиракуването ми у тоя бай Илия се занизаха в мисълта ми, пресни още и… мъчителни.

Беше един есенен ден, наскоро след като се бях условил в дюкяна му. Току-що се бях върнал от мелницата, където носех празни чували, и влязох в магазина. Бай Илия се изправи насреща, повтренчи се и приближи: нашишкавял, около четиридесетгодишен, с двойна брадица и сиво-зелени очи като на невестулка. Никога няма да забравя тези очи! Те плуваха в зехтин, когато следеше с поглед госпожите, които почукваха с токчета по тротоара, можеха да играят на чекръг, когато хамалите изнасяха стока от магазина, усмихваха се на клиентите и обещаваха, ласкаеха и се усмихваха, но… понякога се окръгляха и вкоравяваха, зеленикавите нишки се изгубваха и те потъмняваха като у хищник. С такива очи ме срещна бай Илия още на прага.

— Я ела! — потегли ме той към прозореца, вторачи се в лицето ми и пресегна с малкия пръст. Мазна около устата ми и поднесе една трошица, за да я видя: — Какво е това?

— Това е от мушмули — отговорих аз и ушите ми пламнаха, — дадоха ми ги.

Наистина на връщане за магазина аз се бях зазяпал в една сергия с мушмули. Старият очилатко, дето ги продаваше, разбрал, че нямам пари, грабна с шепа от тях и ми ги подаде, пък аз побързах да ги излапам. Но ето че една издайническа трошица беше останала.

— Дадоха ти ги… Милият!… — Устната му се повдигна в единия край, та оголи белите му вълчи зъби в една зловеща усмивка, замахна и аз политнах от плесницата в купчината газени тенекии.

— Не са ти ги дали, а си ги купил, мръснико, с пари от чекмеджето. Станал си ми ортак на кесията… Върви да видим кой е този благодетел, дето раздава мушмулите без пари. — И ме помъкна към сергията.

По-сетне разбра кое как е, но не се и сконфузи.

— Нищо — успокои ме той, — все едно, получил си шамарите в аванс. Сега ако не си, утре можеш и да откраднеш… щом ти се дояли мушмули.

Такъв човек беше бай Илия — товареше ме с чували, учеше ме как да мамя с кантара, как да събирам хартишките за подпалки и ме държеше под око. Но това не беше всичко. Най-лошото идваше, когато затворехме вечер магазина и той се пращаше в апартамента на жена си кака Мара — Салцата, както й се подиграваха комшийките. Колкото бай Илия беше пълен, толкова тя — мършава и току диплеше корсети въз корсети, за да поналее снагата й. Така се мажеше с червила и мазила, че ставаше за присмех дори на простоватия бай Гоно, зарзаватчията, който й се подиграваше в лицето:

— Маро, Маро-о-о, каква си ми за хубост и приказ, чувай се да не та лизне мъжа ти, че си ойде мърцина тужаринът — отровен от мазилката ти.