Николай Хайтов - Магьосникът от Брезе

Отиде си тя, а мене налетя ястребът — дертлият, — че като сграби сърцето ми в нокте — кълва го, кълва, та капчица кръв не му остави. Ходех като в несвяст; накъдето сянката ми, натам и аз. На два пъти ме ловиха край гераня — запътил се бях нататък… при нея. Не помогнаха доктори, та ме изпратиха на аязмо в нашенския манастир „Свети Кузма“. Три нощи пролежах там на студените плочи, докато светият втаса да ме подкове с тоя ишиас, дето ме е изкривил сега. Насмалко да ми угаси свещицата, да помогне на старата и мене да зарови. Но писано било да ме изпревари тя.

Случи се, че през оная година духнаха на старото под опашката, а наскоро след това беднотията се съеши да се труди над земята общо. Омешах се и аз с народа, че ми ставаше по-леко между хора. Тръснах и страховете за опустялото наследство, дванайсет години дето ме давиха. Виждах, че има за мене, за децата ми и внуците поле без синур. Нямаше от какво да се плаша и не се плашех, докато живя майка ми, но тя взе, че се разсърди на света, дето й позакачиха нивиците, и умря. Такава жена беше, че на адовия праг, дето се вика, не ме забравила, та повикала баща ми и завещала „На внуците — по един парцел, другото изяж и изпий, а на оня, нашия тутманик — ни педя!“

Помислих, че като се помина тя, всичко ще забравя, пък то стана обратно: махна се от очите ми, за да влезе в ума. Денем я не мислех толкова, но през нощта не ми даваше да въздъхна. Дремна от привечер, па се събудя посред нощ и впуля очи в тавана. Бре пъшкай и се върти, бе подлагай ниско и високо — нищо не помага. Пламне ми главата, натисне ме притъга и все ми се чини, че в стаята е тя, старата. На съвест съм и зная, че са я заровили, а усещам, че е вкопала очите си в гърба ми и не смея да помръдна. Седял съм тъй закован по цели нощи, а в гърдите ми се валя таралеж и пръстите ми леденеят, докато съвсем изтръпна. Така, докато прибелеят прозорците и се разсъмне. Стана тогава смазан, като че съм минал през тепавица.

Някое време все така. Умълчах се. Прибули ме отново старата мъгла и пак запоглеждах към кладенеца. Усетиха ме хората, па пошушнаха, види се, на председателя на стопанството, та веднъж ме извика: „Решили сме, кай, да те направим гледач на добитъка. Там и ще спите с още един в стаичката, за дружина.“

Стопли ме човекът, пък и ми се падна един чейнелия побратим… Цяла нощ мели като воденица, докато ми стъпи на клепките, та заспя. През нощта пробудя ли се, аха-а да ме натисне страшното, но чуя хъркането на „дружината“. То не беше хъркане като хъркане, а цяла нощ като да се канеше да засвири на гайда: сменя пискуните, опитва гайдуницата, запушва и отпушва ручилото и не оставя ни жив, ни мъртъв да припари.

Тъй прекарах лятото. Помъкна ме залисията около добитъка, дойдох малко на себе си. Като свършихме гроздобера, викна ме отново председателят и ми бутна в ръцете една карта за почивка: „Пилей се на бани, да оплакнеш страховете от сърцето. Ние сме, каже, много инвалиди от «доброто» старо време, но ти си най-тежко ранен, та върви да се оправяш лека-полека, че ни трябваш.“

Топлата вода вярно, че оплакна ишиаса на „Свети Кузма“, та вече не боли дотам, но ще оправя ли сърцето си — не знам — въздъхна Мито и замълча.

Беше се вече разсъмнало. Вятърът, откопчил се от трънаците, връхлетя на листето, подбра го, повъртя го в шепата и духна, та го попиля нататък из полето. Откъм почивната замърдаха и долетя сигнал на камбанка. Мито оправи яката на кожуха си и стана.

— Ще вървя — разстъпи се той, — викат ни на закуска. Хайде сега сбогом, па прощавай! — засуети се виновно и подаде ръка, поизвърнат малко, да не забележа мокрите следи под очите му.

Сбогувахме се и той се понесе към почивната като отбрулен есенен лист.

Близне ли ме дъх на минзухар и напечени от слънцето борови върхари, припомням си една отколешна пролетна нощ в пущинаците на Родопа.

… Нощ. В нощта огън, а край него се излегнал и пуши чичо ми Гатьо с битпазарска сламена капела, широко, изпердашено от вятъра, преорано от грижите лице и прибулени от незнайна мъка сиви очи. Катърите, с които сме разкарвали вино по горните села, скубят край нас тревица и пръхтят. Гората ехти и се полюшват върхарите на забрисаните от вятъра борики. Нататък се тъмнеят настръхналите родопски баирчини. Повява хлад.

— Кръста… завий си кръста, че тая Айшовица е много ветровита! — грижливо ме настанява чичо, като забелязва, че тегля черджето, за да увия изтръпналите си от умората крака.

— Защо й викат Айшовица бе, чичо? — гложде ме извътре детското ми любопитство.