Ъруин Шоу - Вечер във Византия

Погледна след нея. Тя крачеше към изхода със смела, широка крачка, чантата й се поклащаше на рамото, дългите коси блестяха — всички мъже, покрай които минаваше, се обръщаха да я изпращат с поглед. Тя извади от чантата очилата и приближавайки вратата, ги сложи. Той се почувствува разбит и остарял. Когато минаваше през паспортния контрол, по радиоуредбата обявяваха, че самолетът е готов за излитане. Напипа дебелия плик с писмото на Ан в джоба на сакото. Ще има какво да чете над Атлантическия океан.

В първа класа освен него летяха само един колоритно облечен висок африканец с племенни белези по лицето и неговата миловидна пълногърда жена, увита в пъстри, ярки коприни. На Крейг винаги му бе съвестно да плаща толкова пари за първа класа, но винаги ги плащаше. Африканецът и жена му разговаряха на непонятен език. Той се надяваше, че те не говорят нито английски, нито френски. До пристигането в Ню Йорк не му се искаше да разговаря с никого. Африканецът му се усмихна вежливо. Крейг също изкриви устни, изобразяващи подобие на усмивка, и се обърна към прозореца. Не е чак толкова невероятно, помисли си той, след двадесет години отново да се срещнат — вероятно в решителен расов сблъсък — и този човек (или неговият син или дъщеря) да каже: „Аз те помня. Ти си белият пасажер, който не отговори на приятелската усмивка в самолета, летящ от Ница. Ти си расист и колонизатор и аз те осъждам на смърт.“

Ти си безпомощна песъчинка в случайните, непредвидени обрати на своята история. Без сам да забелязваш това, ти в миналото си се оказвал на пътя на много хора. Необмислено си се пошегувал с човек, когото даже не си познавал: без да вземеш под внимание това, че той съществува, ти си поканил в ресторанта неговата възлюбена и сега този човек прави всичко възможно, за да ти навреди. Глупава, луда по театъра девойка се вмъкнала веднъж в твоята кантора, твоята секретарка й дала работа — в това време ти си бил още млад и тя месец-два се трудила скромно, никому неизвестна, от никого незабелязана. И след двадесет и повече години ти си наказан (или възнаграден) за постъпки, извършени (или неизвършени) на младини. Нищо не идва даром, нищо не се забравя. Човекът, който е създал първия компютър с неговата неумолима памет, е организирал преди всичко система от проводници и електрически импулси. Хора, незабелязани от теб, наблюдават твоята дейност и я фиксират на своите собствени вечни перфокарти. За добро или за лошо, но информацията за теб вече е събрана и се пази за по-нататъшно евентуално използуване. И от това няма къде да избягаш. Процесът е безконечен. Какво би казал за него Сидни Грийн в своята квартира с неплатената boiserie в XVI парижки район? Какво би помолил Дейвид Тейкмън преди смъртта си да предадат на Джеси Крейг? Как ще си спомня за него Натали Сорел в тексаския си дом? Как ще реагира на неговото име дъщерята на Гейл МакКинън, когато стане на двадесет години?

Той погледна с надежда към високия африканец, седнал от другата страна на пътечката, но той гледаше на другата страна. Двигателите забучаха, демоничният им рев — приглушен от звуконепроницаемата обшивка. Той глътна две таблетки приспивателно. Ако катастрофира, ще бъде съвсем спокоен.

Дочака обяда и едва след това се зае с писмото на Ан. Знаеше, че писмото няма да му увеличи апетита.

Писмото беше без дата и без обратен адрес. Започваше: „Скъпи татко…“

Скъпият татко си сложи очилата. Почеркът на Ан и без друго е нечетлив, а тук бе просто невъзможен. Можеше да си помисли, че го е писала в движение, бягайки надолу по стръмен хълм.

„Скъпи татко! Аз съм страхливка. Знаех, че ти няма да одобриш, ще започнеш да спориш, да ме разубеждаваш, и се боях, че в края на краищата ще ме разубедиш, затова тръгнах по пътя на страхливеца. Прости ми. Обичай ме и ми прости. Аз съм с Йън. Дълго мислих за това…“ Колко дълго? — усмихна се Крейг. — Три дни? Пет? Впрочем, когато си на двадесет години, петдневен срок, изглежда, е достатъчен да решиш как да си съсипеш живота. Не помня как беше с мен.

„Няма да се впускам в подробности — продължаваше тя. Ще кажа само, че онази вечер в ресторанта, когато Мърфи постъпи така ужасно с Йън, аз изпитах такова чувство, каквото не съм изпитвала нито веднъж в живота си към никого. Назови го любов. Все ми е едно как се нарича то, но аз го почувствувах. Не мисли, че това е прекланяне пред писателя, на чиито книги се възхищавам. Това не е и детско увлечение. Каквото и да мислиш за мен, тази възраст съм я минала. Не си търся и друг баща, макар че съм уверена, че така щеше да ми кажеш, ако бях останала да поговоря с тебе. Аз си имам отличен баща. При това Йън е само на четиридесет години погледни себе си и Гейл МакКинън.“