Ъруин Шоу - Хляб по водите

Внезапно Хейзън престана да се разхожда, просна се на едно кресло, пламнал и задъхан, и се разрида.

Странд бе отстъпил към стената, за да не пречи на едрия мъж, който кръстосваше като разярен слон хубавата стая със стари провансалски мебели и тапети на цветя. Стоеше като закован на мястото си, зяпнал от ужас, съжаление, безпомощност, страх и мъка, докато огромният човек изливаше в безумен порой от думи вината си, омразата си, разбитите си надежди. В момента Странд не можеше да говори, беше неспособен да протегне ръка за помощ или просто да покаже привързаност към човека, който вероятно — така му се струваше поне — никога нямаше да се съвземе, обзет веднъж завинаги от някаква лудост, не по-малко пагубна от тази на жената, която я беше причинила. Плащам си за лятото, мина му през ума. Но защо аз? После се засрами от мисълта си.

Моля те — промълви Странд. — Всичко свърши.

— Нищо не е свършило — рече Хейзън. Той беше започнал да стене, чуваше се приглушен, зловещ сопран. — Никога няма да свърши. Върви си. Моля те. Прости ми и си върви.

— Отивам си — каза Странд, изпитвайки облекчение, че може да излезе от стаята и да се махне от изблиците на Хейзъновата скръб. — Трябва да вземеш успокоително или приспивателно.

— Никога не държа подобни неща подръка. Изкушението би било прекалено голямо — отговори Хейзън, без да вдига глава, но вече с по-спокоен глас.

— Мога да ти донеса нещо. Някакво хапче.

— Хапче. — Хейзън се изсмя грубо. — Има един лек. Цианид. Благодаря все пак. Върви си.

— Добре. — Странд тръгна към вратата. — Ако имаш нужда от мен през нощта, само ми се обади.

Хейзън го погледна със зачервени очи, като едва движеше устните си.

— Прости ми, приятелю — каза той. — Не се безпокой. Ще се оправя. Няма да ти се обаждам.

Странд излезе и се запъти към стаята си, изтощен и разнебитен. Затворниците на Екатерина Медичи не са били единствените, подлагани на публични мъчения в долината на Лоара. Лесли беше оставила отключено и той влезе. Светеше само една лампичка, а Лесли си беше легнала и спеше — похъркваше тихо, което й се случваше само когато е болна. Той се съблече безшумно, но дори насън жена му го усети и отвори очи. Тъкмо пристъпи към своето легло, когато тя протегна ръка.

— Моля те — прошепна Лесли, — поне тази нощ.

Той се поколеба, но само за миг. Ако някога настъпва такъв момент, когато човек изпитва нужда да усети топлината на обичано познато тяло до своето, то този момент беше сега. Отпусна се до нея и я прегърна в тясното легло.

— Нищо не казвай — прошепна тя, — нищичко.

Започна да го гали леко. После се любиха нежно, като оставиха желанието и признателността да изличат хаоса от вечерта.

Лесли заспа веднага. Той остана буден, без да може да мигне, а сърцето му биеше лудешки, превърнало се изведнъж в самостоятелна и непокорна част от тялото му. Не, помисли си той, не може да бъде. Впрегна волята си, за да усмири блъскането в гърдите, но сърцето му продължи да тупка неравномерно, ръководено от някакви си свои злокобни сигнали. Въпреки всички усилия дишането му ставаше все по-шумно, докато накрая се превърна в стенание и той почувства, че се задушава. Надигна се с неуверени движения и се промъкна в тъмнината, опитвайки се да се добере до банята, където беше тоалетната му чантичка с шишенцето нитроглицерин. Блъсна се в един стол, строполи се на земята и изохка, неспособен да стане.

Лесли се събуди от шума и в следващия миг стаята се обля в светлина. Тя се спусна с вик от леглото и коленичи до него.

— Лекарството ми… — промълви той, както охкаше.

Лесли скочи и се втурна в банята. Странд видя как лампата светна, чу тракане на шишенца, шуртене на вода. Запълзя по пода, успя да седне и облегна гръб на един стол. Лесли отново приклекна до него, подпря главата му с ръка, пъхна една капсула в устата му и наклони чаша към устните му. Странд отпи жадно и почувства как капсулата слезе в гърлото му.

Опита да се усмихне успокояващо.

— Ще ми мине.

— Не говори.

Внезапно шумното му дишане утихна. Пристъпът, ако това наистина беше пристъп, бе преминал.

— Готово — рече той и се изправи. Малко се олюляваше, но промълви: — Студено ми е, трябва да си легна.

Почувства се глупаво, както стоеше така гол.

Тя му помогна да се добере до леглото и той се строполи върху него.

— Искаш ли да повикам лекар?

— Няма нужда. Искам само да спя. Моля те, легни до мен, угаси лампата и ме прегърни.

Тя се поколеба за момент, после остави чашата и шишенцето с лекарството на нощното шкафче, угаси лампата и легна до него.