Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Аз само се преструвах — рече Лесли.

— А отгоре на това и пианото — продължи мисис Робъртс. — Кара ме да се чувствам направо изостанала. А сега трябва да отида в селото да си направя косата. Плажът, слънцето и морето са чудесно нещо и аз съм благодарна на Ръсел, че ми предоставя къщата си, но това, което правят с косата, е направо грехота. Лесли, надявам се, че не съм те разтревожила… с това, за което говорихме.

— Не, разбира се — отговори рязко Лесли.

— Е, довиждане до обяд — каза мисис Робъртс и влезе в къщата.

— За какво става дума? — попита Странд. — За какво говорихте?

— За нищо.

— Кажи, Лесли. — Виждаше, че е разтревожена.

— Глупости — отвърна Лесли. — Така си говори. Шантави приказки. — Тя въздъхна. — Става дума за носа на Каролайн.

— Горката Каролайн — въздъхна Странд. — За колко неща трябва да отговарям. Линда говорила ли е с Елинор?

— Не. Сама си го е измислила.

— Е, и какво според нея може да се направи по този въпрос?

— Тя смята, че Каролайн трябва да си направи операция. Веднага. Преди да постъпи в колежа. Според Линда щяла да стане страшно красива и момчетата щели да се изпопребиват за нея.

— И каква толкова полза от подобно нещо?

Лесли сви рамене.

— Линда смята, че това ще промени изцяло възгледите й за живота. Цитира дословно разни случаи: нейни племенници, съученички, разни плахи малки същества, които сега живеели като принцеси.

— Но Каролайн изглежда, и така има успех тук, независимо от носа си — защищавайки се, възрази Странд. — Ето това момче във втори курс от Уеслиън, Джордж Андерсън, което идва да я взема почти всяка вечер.

— На мен не ми харесва — рече Лесли.

— Това е отделен въпрос. За първи път някое момче изобщо проявява интерес, към нея.

— Той е разглезен младеж — продължи Лесли, пренебрегвайки думите на Странд. — Момче на тия години, и с такава луксозна кола. — Момчето караше корвет. — И как фучи по алеята и после набива спирачки, като че ли е някоя кинозвезда. Никак не ми харесва. С всички се държи направо невъзпитано и се зъби на Каролайн, ако закъснее с една минута и негова светлост трябва да чака. Казвам ти, всяка вечер стоя будна, докато се прибере, което никога не съм правила с Елинор, когато излизаше със своите приятели.

— С Елинор беше друго. И то не защото нямаше проблеми с носа си.

— Кой знае?

— Както и да е, нали се прибира рано и цяла?

— Засега — добави мрачно Лесли.

— Бих бил признателен на Линда Робъртс, ако си пазеше мнението за себе си.

— Тук не си познал, всеки друг може, но не и тя — засмя се Лесли. — Хайде да не говорим повече за това. Човек, който току-що се съвзема от сърдечен удар, има да мисли за по-важни неща. Елинор ще дойде за уикенда и аз ще поговоря с нея.

— Искаш да кажеш, че вземаш това на сериозно? — попита невярващ Странд.

— Наполовина — отговори Лесли. — А, Джими се обади сутринта. Ти спеше и аз не те събудих. Намерил си е работа.

— Знам — рече Странд. — Хърб Соломон беше тук и ми каза. Донесе ми един хляб омесен от жена му. Ще го изядем на обяд. Мистър Кетли го занесе в кухнята.

— Много мило от страна на Соломонови. Какво ти е мнението за работата?

— Няма да му навреди.

— Прекалено млад е за такова нещо.

— Бързо ще порасне в това поприще — рече Странд.

Лесли въздъхна.

— Ще взема да отида при някоя гледачка да ми каже какво ще стане с нас през следващите пет години. Линда имала някаква циганка в Гринич Вилидж 69 69 Бохемският квартал в Ню Йорк. — Б.пр. . Била направо невероятна. Правела хороскопи. Предсказала смъртта на мистър Робъртс.

— Точно от такова нещо имаме нужда сега — подхвърли иронично Странд. — Кажи на Линда Робъртс да си гледа задълженията като меценатка или каквото е там на изкуствата.

— Тя го прави от добро сърце. Не е чак толкова глупава, колкото изглежда.

— Никак дори — додаде Странд.

— Просто не е сигурна в себе си, бои се за остатъка от живота си, още не е преживяла смъртта на мъжа си, чувства се неудобно в кожата на богата вдовица и скрива всичко това, като се преструва на глупава. Тя предпочита хората по-скоро да й се присмиват, отколкото да я съжаляват. Всеки със своята маска.

— А твоята каква е? — попита Странд.

— Аз се преструвам, че съм възрастна сериозна жена — отвърна Лесли, — макар всъщност да съзнавам, че съм само едно осемнайсетгодишно момиче, което не е съвсем сигурно дали момчетата го харесват, или не. — Тя се засмя, стана, наведе се и го целуна по главата. — Слънцето никак не съсипва твоята коса — каза тя. — Ще ида да се приготвя за обяд.