Ъруин Шоу - Хляб по водите

На другия ден, когато се връщаше от последния час, завари едно раздрънкано комби с джорджийски номер, спряло пред „Молсън Резидънс“. Той премигна срещу него, сякаш беше някакъв призрак, после се окопити и влезе бавно и с достойнство в пансиона.

Елинор седеше в общата всекидневна и разговаряше с Ролинс. Тя беше още с палто, а на пода имаше голям куфар. Не го забеляза, защото бе обърната с гръб към вратата. Странд се поколеба за миг и усети как го облива вълна на облекчение, като видя, че Елинор има спокоен и нормален вид, сякаш най-обикновеното нещо на света, бе да пристигне от Джорджия и да навести баща си, без да се обади.

— Елинор — каза тихо той.

Тя се обърна рязко, скочи и те се срещнаха по средата на стаята. Прегръдката бе кратка и тя го целуна леко по бузата.

— Татко — рече Елинор, — толкова се радвам, че те виждам.

— Отдавна ли си тук?

— Само от петнайсетина минути. Мистър Ролинс беше така добър да ми прави компания.

— Дъщеря ви, искам да кажа, мисис Джанели, ми разказваше за мача Джорджия — Алабама тази година — рече Ролинс. — Джорджия се издънила.

Странд кимна. Едва се въздържа да не прегърне дъщеря си и да я притисне към себе си от обич и облекчение. Но в това време по стълбите надолу затрополиха Хиц с още две момчета и ги зяпнаха любопитно.

— Хайде да отиваме вкъщи — рече Странд. — Това ли е багажът ти?

— Да. Надявам се, че няма да имаш нищо против да остана при теб няколко дни — усмихна се тя. Усмивката и, открита и щедра, винаги му действаше много силно, особено като порасна и започна да се стреми да изглежда строга и делова. — Получих писмо от майка и знам, че няма да се върне преди Коледа, затова реших, че може да имаш нужда от компания.

— Разбира се, че имам.

Ролинс взе багажа на Елинор и под погледите на трите момчета, които ги наблюдаваха от подножието на стълбите, те тръгнаха по коридора към жилището им. Ролинс остави багажа във всекидневната и Елинор му благодари.

— Мистър Странд — каза Ролинс, — имам писмо за вас. От Хесус. Ходих си до вкъщи през уикенда и той ме помоли да ви го дам.

— Как е той? — попита Странд и остави писмото на масата. — Добре ли се държи?

— При нашите няма друг начин. Много е добре — отвърна Ролинс. — Станал е новият любимец на семейството. Работи в гаража на брат ми и помпа гуми. Получил е съобщение миналата седмица, че делото е насрочено за седми януари, но това изглежда, не го вълнува много. Мис, тоест мисис Джанели, ако имате нужда от нещо, докато сте тук, не забравяйте, че съм на разположение.

— Няма да забравя. — Елинор беше свалила палтото си и оглеждаше критично стаята. — Не е кой знае какво, а? — забеляза тя, когато Ролинс си отиде.

— Изглежда по-добре, когато майка ти е тук.

Елинор се засмя, приближи се и го прегърна, този път истински.

— Не си се променил, а татко? А сега бих искала чаша хубав, силен чай. Покажи ми кое къде е в кухнята, сядай и за нищо не мисли. Знаеш ли — тонът й стана сериозен — не изглеждаш както трябва. Нали не се преуморяваш?

— Много съм добре — отсече Странд. Заведе я в кухнята и седна, докато тя приготвяше чая. — Струва ми се — рече той, — че сега трябва да ми разкажеш за себе си. Вчера говорих с Джузепе.

Тя въздъхна и се извърна от печката.

— И той какво ти каза?

— Само, че си заминала, и той не знае къде си, и че си му казала да не те чака да се върнеш.

— Само това ли?

— Затвори ми телефона.

— Е — рече Елинор, — поне диша още.

— Какво значи това?

— Значи, че заплашваха живота му. Нашият живот.

— Боже господи! Сериозно ли говориш?

— Те са напълно сериозни. Преди една седмица поставиха бомба на верандата ни и избиха всички предни прозорци заедно с вратата. Но тогава ни нямаше. Казаха, че когато дойдат следващия път, ще гледат да си бъдем вкъщи.

— Кои „те“?

Елинор вдигна рамене.

— Стълбовете на църквата. Кметът, шефът на полицията, зетят на кмета, който ръководи строителната компания, изпълняваща поръчки за града, няколко адвокати, които манипулират съдиите… който и да посочиш, е вътре. Джузепе дойде и за един-два месеца изрови достатъчно за цялата пасмина, за да ги вкара в затвора най-малко за сто години. Хвана го уотъргейтска треска. Говореше така, сякаш неговите, тъй наречени, изобличаващи репортажи спасяват цялата нация от някаква нашественическа армия. А това е нещо обичайно за малките градчета, то съществува още от Гражданската война и хората най-спокойно си живеят с него, те просто се вбесиха от нас, северняците, а отгоре на това и италианци, че дойдохме и взехме да вдигаме шум. Но после той попадна на някои федерални престъпления и тогава започнаха да се обаждат по телефона посред нощ и да ни заплашват. Помъчих се да го накарам да разбере, че заради някаква си глоба на човек, на когото плащат два пъти повече за прокарването на отводнителен канал, не си заслужава да те убият, но той има магарешки инат и сега, след бомбата, също иска да си отмъсти. Купи си ловджийска пушка и седи във всекидневната на тъмно, като я държи в скута си. Най-тъжното в цялата работа е, че не е чак толкова добър журналист и сигурно вестникът би могъл да излиза по-сполучливо от ръцете на някоя група гимназистчета. Що се отнася до мен, онова, което трябваше да върша във вестника, беше унизително, толкова бе незначително. Казах му, че сме сгрешили, и нямам намерение заради това да ставам съучастничка в двойно самоубийство. Дадох му срок един ден да реши след последната заплаха по телефона. Заявих му, че си отивам независимо дали ще дойде с мен, или не. — До този момент тя говореше глухо и безстрастно, но сега лицето й се изкриви и гласът й се задави. — Той ми отвърна, че няма какво да решава. И аз си заминах.