Ъруин Шоу - Хляб по водите

Соломон се протегна и докосна ръката му.

— Знаеш ли от какво имаме нужда? — промълви той. — От коняк. От най-хубавия коняк в заведението.

Пиха по един коняк и Соломон му каза, че има среща с някакъв композитор в службата си.

— Той е малко смахнат — поясни Соломон. — Идва в службата само в събота следобед. Това бил щастливият му ден. Изпуснах две пътувания до Палм Спрингс и един уикенд на ски заради това говедо. Искаш ли да влезеш в музикалния бизнес, Алън? — Той се усмихна.

— Не, благодаря — отговори Странд и го проследи с очи, докато се придвижваше през ресторанта към вратата — съвършен образ на успеха и завидното благополучие, махайки сърдечно с папски жест за благословия на приятелите по масите, край които минаваше.

Стоеше на Гранд Сентръл Стейшън и чакаше влака за Кънетикът в 3,21 часа. Една млада двойка — високо момче и хубаво, много по-малко от него момиче се целуваха за сбогом, сякаш този, който пътуваше, щеше да отсъства дълго време. Странд се беше загледал в тях развеселен, но и леко смутен от публичната еротика на прегръдката им. По пътя от ресторанта през града той си мислеше за Джими, впуснал се в бог знае какво приключение, подтикнат от секса, за Каролайн, тази невероятна рушителка на семейства, тази мъчителка на мъжете около себе си, ако трябваше да се вярва на жената на учителя по биология, която така и бе останала анонимна, за Елинор, забутана в някакво малко градче в Джорджия, защото, както сама беше казала, не можела да живее без единствения мъж, когото си е избрала и който я е избрал. Перспективата да прекара сам останалото време от уикенда в опустялото ветровито училище му се стори по-мрачна от всякога. Градът бе отприщил у него стари жизнени сокове. За първи път се почувства обиден от отсъствието на Лесли. На седмото небе, спомни си, че пишеше в писмото й. И той щеше да бъде на седмото небе, ако беше в Париж. Обърна гръб на младежите, които още стояха здраво прегърнати, и отиде в единия край на гарата, където имаше цяла редица телефонни автомати. Потърси номера в телефонния указател на Манхатън, поколеба се, после пусна една монета от десет цента в процепа и завъртя шайбата. Изчака да звънне десет пъти. Никой не отговаряше. Джудит Куинлан не си беше вкъщи. Окачи слушалката, извади монетата си и тръгна бързо към вратата на перона, която вече бе отворена. Качи се в последния вагон точно преди влакът да потегли от гарата. Като се оглеждаше за свободно място, видя малкото момиче, което целуваше момчето на перона. То плачеше и бършеше очите си с носна кърпа. Жените са щастливи, помисли си той, когато седна срещу нея. Могат да плачат. Поколеба се за миг дали да не стане и да седне до момичето, за да го утеши, може би да утеши и себе си. Но през живота си никога не бе свалял момичета и се съмняваше, че сега може да започне.

Изоставен и нещастен в своето целомъдрие, грешник в намеренията си и вече страдащ от угризенията на грешника, без да е вкусил нито едно греховно удоволствие, проклинайки се, че не се сети да се обади на Джудит Куинлан още като се събуди сутринта, за да й каже, че е в Ню Йорк, той мрачно гледаше през прозореца как влакът изпълзя от тунела под Парк Авеню и затрака по въздушните релси в светлината на залязващото зимно слънце.

Когато влакът стигна до Ню Хейвън, където трябваше да се прекачи, за да продължи на север забеляза, че момичето отдавна е престанало да плаче, внимателно се бе напудрило, бе поставило руж на лицето си и разговаряше оживено с някакъв младеж с дълъг кожух, който се бе качил в Стамфорд.

Това го накара да си спомни Ромеро и неговата стриптийзьорка. В някои съществени неща, като например да заговаряш непознати жени във влака, помисли си Странд, Ромеро е много по-вещ от своя учител по история.

Времето му се надсмиваше. Беше слънчева свежа неделна утрин и малкото момчета, които бяха останали в училището за уикенда, играеха тъч футбол, а виковете им, весели и младежки, достигаха до него през отворения прозорец. На техните години никога не бе имал нито талант, нито време да играе някакви игри и будните гласове го накараха да си помисли с тъга за изгубените красиви дни от младостта му, отминали незабелязани.

Чувстваше се неспокоен и самотен.

През срока, в дните, когато времето беше хубаво, двамата с мис Колинс вървяха заедно до града и пиеха чай в „Червеният покрив“. Доставяше му удоволствие да чува нейния тих, мелодичен глас, да усеща липсата на интерес към клюките в училище и да слуша скромните й обяснения за работата над книгата, която пишеше — за американските романисти през 30-те години. На два пъти тя донесе съчинения на Ромеро в часовете по нейния предмет, които смяташе за особено хубави, и се изчерви, когато Странд я похвали, че е успяла да извлече най-доброто от момчето. Реши да я покани на обяд, но когато позвъни у тях, старата й майка, която живееше с нея, му каза, че е заминала за Ню Йорк през деня. Този уикенд нямам късмет с учителките по английски, помисли си той с насмешка, когато окачи слушалката.