Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Как го приемат другите момчета? — Странд си мислеше, че сега не е време да казва на този сериозен и благочестив младеж, че един от „готите“ е проникнал в игрището му.

Треньорът погледна замислено Странд, сякаш спореше със себе си дали да му признае истината, или да отговори уклончиво.

— Доколкото разбирам, вие проявявате по-специален интерес към момчето — рече той. — Той е тук малко или много заради вас, нали?

— Да, така е. Беше в моя клас в гимназията. Необикновен ученик.

— Струва ми се, че ако неговият съквартирант Ролинс не го защитаваше толкова, щеше да си го изяде досега от някого. Май не си прави много труда да си пази мнението за себе си, а?

Странд не можа да сдържи усмивката си.

— Не по начин, по който да не го забележиш — додаде той.

— Когато успее да измами някого или някой пред него изпусне топка, той… ъъъ… той им се присмива. Има една любима фраза, която действа на нервите на момчетата. „А аз си мислех, джентълмени, че сте дошли тук да играете футбол.“ Той разграничава себе си и Ролинс от останалия отбор с нещо, което трябва да е научил от книгите по английска литература. Знаете как английските вестници описват строяването на отборите в игрите на крикет — „Джентълмени срещу Играчи“. Другите момчета не са съвсем сигурни какво значи, но знаят, че не е ласкаво.

— Има ли в отбора други чернокожи момчета, освен Ролинс?

— Тази година не — отвърна треньорът. — Училището прави всичко възможно да привлича чернокожи, но без особен успех. Боя се, че дълги години се е славело като англосаксонска протестантска крепост за бели и ще трябва да мине време, докато представата за него се промени. Мисля, че има само още четирима чернокожи и никой от тях не играе футбол. Миналата година имахме един чернокож учител, който преподаваше история на изкуството, и всички го харесваха, но той не се чувстваше добре тук. Освен това беше прекалено способен за обикновено училище. Сега преподава в Бостънския университет. Невинаги е достатъчно само да имаш добри намерения, нали?

Едрият, як младеж, за когото Странд бе предположил, че целите му в живота са ограничени от професията и не отиват по-далече от десет метра разстояние, изглеждаше замислен.

Треньорът по футбол не беше единственият преподавател, озадачен от Ромеро. Друг млад преподавател, една тиха жена от катедрата по английски на име Колинс, която водеше часовете на Ромеро по английска и американска литература, тръгна веднъж в крак със Странд, когато излизаше от централната сграда след обяд, и го попита дали може да поговори с него няколко минути за момчето. И тя знаеше, че е дошло в Дънбъри заради Странд. Той не си направи труда да промени тази представа, като каже за влиянието на Хейзън в цялата работа. Ако Хейзън имаше желание да приеме заслугата или вината за присъствието на Ромеро в училището, той беше напълно способен да стори това.

— Вие сте го учили в Ню Йорк, нали? — попита тя, докато вървеше редом с него.

— Ако изобщо може да се каже, че някой го е научил на нещо — отвърна той.

Тя се усмихна.

— Започвам да разбирам какво имате предвид. Създавал ли ви е някакви проблеми в час?

— Трябва да ви призная — отвърна той, като се опита да изглежда колкото може по-здравомислещ, — че възгледите, които изразяваше, невинаги съответстваха на общоприетите.

— Смяната на училищата — каза мис Колинс — не е променила навиците му. Вече успя да въвлече целия клас в спор.

— О, боже — възкликна Странд, — за какво?

— Първата книга, която разглеждахме, беше „Червеният знак на храбростта“ от Стивън Крейн — отговори мис Колинс. — Книгата е такава, че момчетата могат да вземат отношение по нея, стилът е възхитително прост и проправя пътя на цял един жанр в американската литература. Когато поисках да се изкажат за нея, Ромеро си мълчеше, докато две-три момчета обясняваха защо книгата им харесва, после вдигна ръка, стана и рече много учтиво: „Моля да ме извините, госпожо, всичко това е «промиване на мозъците».“ После държа реч. Според него, независимо дали авторът е искал да постигне такъв резултат, или не, в крайна сметка книгата показвала, че никога няма да станеш мъж, ако бягаш, че би могъл да докажеш себе си само ако се изправиш и се биеш, макар да си сигурен, че ще ти отиде главата, и докато хората се възхищавали от подобни книги, младежите щели да тръгват на война възторжено и с песен на уста и да загиват. Заяви, че не знаел за другите момчета от класа, но ако той не бил бягал през целия си живот, сега сто на сто нямало да бъде в класната стая тази сутрин. Да бягаш, когато те е страх, каза той, било най-естественото нещо, и такива книги като „Червеният знак на храбростта“ били лъжа, измислена от старите, за да карат младите да отиват на сигурна смърт. Той самият имал чичо, който бил награден с орден във Виетнам, задето не напуснал картечницата си в някаква засада и дал възможност на другите войници от неговия взвод да се измъкнат, а сега чичо му бил в инвалидна количка за цял живот и си бил хвърлил медала в кофата за боклук. — Мис Колинс имаше бледо и тревожно лице и се държеше плахо, сякаш се извиняваше за нещо, тя поклати глава, като си спомни за случката в часа си. — Просто не можах да се справя с това момче — продължи тя унило. — Накара всички да се почувстваме като необразовани глупаци. Мислите ли, че наистина има чичо, който е бил ранен във Виетнам?