Ъруин Шоу - Хляб по водите

— Ще го спомена — отвърна Странд. — Съжалявам, че ви създава всички тези неприятности.

— Положително ще имам и по-тежки проблеми до края на срока. И то не само с Ромеро — каза Бабкок.

След часовете Странд извика Ромеро да дойде при него и му предаде думите на директора, като използва всичките му аргументи. Ромеро го изслуша мълчаливо, после поклати глава.

— Не ме интересуват евреите — рече той, — аз съм католик посвоему.

— Кога за последен път си ходил на литургия? — попита го Странд.

Ромеро се ухили.

Когато са ме кръщавали. Аз не вярвам в бога. Ако трябва да избирам между църковната служба и това да напусна училището, ще ида да си стегна багажа.

— Сигурен ли си, че искаш да предам този отговор на мистър Бабкок?

— Да.

— Свободен си.

Когато на другия ден Странд предаде на Бабкок думите на Ромеро, директорът въздъхна. По-голямата част от разговора им, както осъзна Странд, бе съпроводена от въздишки.

— Е, добре — рече той, — ако никой не го направи на въпрос, мисля, че можем да я караме и така.

— И още нещо — додаде Странд. — Става дума за жена ми. Тя няма часове в сряда, както и преди десет в четвъртък сутринта. Ще сметнете ли, че хитрува, ако ходи до Ню Йорк всяка сряда? Има няколко ученици, които не би искала да остави.

— Напълно ви разбирам — отвърна Бабкок. — Естествено, че няма да имам нищо против.

Странд излезе от кабинета на директора, като си мислеше какъв свестен, интелигентен и отстъпчив човек е той. Макар че срокът бе едва започнал, Странд вече чувстваше колко спокойно и лесно се ръководи училището и как дисциплината се спазва почти без принуда. Между преподавателите и учениците съществуваха весели приятелски отношения, които създаваха благоприятен за обучението климат, и Странд започна да си възвръща донякъде надеждата, която хранеше в първите си години като учител.

— Имаш късмет, че мистър Бабкок е толкова снизходителен човек — каза Странд на Ромеро на другия ден. Беше оставил момчето да се помъчи една нощ, преди да му съобщи решението на Бабкок. — Оставаш. Само не го разгласявай. Може да му напишеш една бележка, за да му благодариш.

— Вие попитахте ли го дали той вярва в бога?

— Не си играй с късмета, младежо — сряза го Странд.

Ромеро извади някакво листче от джоба си и го разгъна.

— Има едно нещо тука, което трябва да подпишете, мистър Странд. Това е разрешението от майка ми, че ми дава да играя в отбора по футбол. Получих го днес следобед.

Странд погледна листа. Беше формуляр, отпечатан от катедрата по физическо възпитание, с празно място за подписа на родителя и на директора на пансиона, потвърждаващ автентичността на родителския подпис. В случая той беше едно кръстче, драснато с молив. Когато Странд погледна листчето, Ромеро впери в него своя предизвикателен прям поглед, който все още го смущаваше.

Странд даде формуляра на мистър Джонсън, треньора по футбол, сериозен и набожен младеж, който изричаше молитви в съблекалнята преди всяка игра — молеше бог не за победа, а за безопасността на играчите и от двата отбора. Джонсън вдигна вежди при вида на кръстчето.

— Предполагам, че е законно — каза той.

— И аз — отвърна Странд.

— Все едно — продължи треньорът, — нали момчето разбира сигналите. — После добави с усмивка: — Макар рядко да ги изпълнява. Той просто побърква другите играчи. Никога не знаят какво ще направи. Ако му викнат да заобиколи, тъй като около него нещата са се затегнали, той се обръща и тръгва право през центъра или покрай другия край. Всичко прави наопаки и аз току го ругая, но няма особена полза. От друга страна, е трудно да искаш прекалено много от него. С такъв ръст трябва да имаш кураж дори само да излезеш на игрището, освен това повечето пъти се измъква безнаказано. Докато се усетиш — вече е оставил другите зад гърба си и бързо се придвижва напред. Като змиорка е — никой не може да го хване. Сякаш бяга, за да не го линчуват. Мисля, че не го интересува дали ще спечелим, или изгубим играта, а просто иска да покаже на всички колко е неуловим. Трябва да ви призная нещо, мистър Странд, през цялото време, докато съм играл футбол и съм бил треньор, никога не съм виждал такова момче. Той не прилича на спортист, а на някакво диво зверче. Все едно, че си имаме побесняла пантера на игрището.

— Ще влезе ли в отбора? — попита Странд.

Треньорът вдигна рамене.

— Нямам намерение да го използвам много. Прекалено дребничък е, за да остане в него за постоянно. Накрая някой ще вземе да го лапне. Не е като едно време. Сега момчетата са чудовища дори на нашето ниво, високите тичат не по-бавно от ниските. И без това той не може нито да спира, нито да хваща топката. Ако успея да го науча как да рита, може и да го оставя да подава. Иначе ще го използвам само в отделни игри, когато имаме нужда от по-яко търчане. Като му казах, че ще го оставя в отбора, добавих почти на шега, че повечето време ще седи на резервната скамейка и ще го вкарвам едва когато съвсем закъсаме. Той само ми се усмихна, колкото е дребен, усмивката му може да изплаши дори някой мичман, и отвърна: „Тъкмо работа за мен, аз цял живот все закъсвам.“