Йожен Сю - Скитникът евреин

— Да, какво чудно има?

— Нищо, татко. А господарите на този дворец… там ли живеят?

— Когато поисках да им благодаря, управителят отвърна, че те живеят в Париж.

Какво странно съвпадение, каза си Агрикол, ако госпожицата, при която отивам, се окаже господарка на този дворец. И той побърза да изпълни дадената пред Гърбавото дума, затова каза на Дагоберт:

— Татко, извинявай, но вече стана късно, а в осем часа трябваше да съм на работа.

След като Дагоберт спомена на Гавриил за някаква принуда, той се бе замислил. Когато Агрикол приближи до него, за да се сбогува, мисионерът му отвърна тъй тържествено и категорично, че и войникът, и ковачът се смаяха:

— Добри ми, братко, искам да ти кажа една дума… Аз дойдох също така да ти кажа, че след няколко дни ще имам нужда от твоята помощ. И от вашата, татко, позволете ми да ви наричам така — обърна се развълнувано Гавриил към Дагоберт.

— Но защо ми го казваш с такъв тон? Какво се е случило? — възкликна ковачът.

— Ще са ми необходими съветите и помощта на двама честни и смели мъже — рече Гавриил. — Надявам се, че мога да разчитам на вас, нали? И във всеки момент, при едничка само моя дума, вие ще ми помогнете?

Дагоберт и синът му се спогледаха, смаяни от думите на Гавриил. Агрикол усети, че сърцето му се свива. Ами ако бъде в затвора, когато брат му има нужда от него, тогава какво ще направи?

— Във всеки час на нощта и на деня, синко, можеш да разчиташ на нас — отвърна Дагоберт. — Не забравяй, че ти имаш баща и брат.

— Благодаря — каза Гавриил. — Аз съм щастлив.

— Ако не беше свещеник — започна Дагоберт — щях да помисля, че имаш смъртен двубой с някого.

— Да — отвърна развълнуван мисионерът. — Може би ще има наистина смъртоносен двубой, за който ми трябват свидетели като вас. Един баща и един брат…

Малко по-късно Агрикол, обезпокоен още повече, вървеше бързо към госпожица Кардовил, където и ние ще заведем читателя.

Дворецът „Сен-Дизие“ беше една от най-просторните и красиви сгради на Вавилонската улица в Париж. Няма нищо по-мрачно, по-впечатлително и по-тъжно от вида на тази сграда. Огромните прозорци с тънки сивобели рамки придаваха още по-мрачен вид на стените от дялан камък, почернели от годините. Сградата, подобно всички останали в тази част на града, беше строена към средата на миналия век и представляваше голяма постройка с триъгълен фронт и полегат покрив. Тя беше на два етажа, до които се стигаше по широки каменни стълби. Фасадата бе обърната към широк двор, от който се виждаха сводестите врати, които водеха към жилищата на прислугата. Другата страна гледаше към градината, в чийто далечен край, подобно на всички останали къщи в тази част на града, беше построен тъй наричаният малък дворец. Това беше павилион, изграден с прелестния лош вкус от времето на Помпадур. Павилионът, в който живееше Адриана Кардовил, беше на един етаж, до който се стигаше през колонада. От малката входна стая се влизаше в овален салон, осветяван отгоре. До него имаше други четири стаи, които служеха за таен изход. В подобни помещения към големите къщи днес никой не живее, някъде те са превърнати в оранжерии. По някакво изключение павилионът в двореца „Сен-Дизие“ беше ремонтиран — каменните му стени светеха като пароски мрамор, а подновената фасада бе пълна противоположност на мрачната сграда, която се виждаше в края на голямата поляна.

На следващия ден след преместването на Дагоберт и дъщерите на генерал Симон на улица „Brise-Miche“, тук се разиграваше следната сцена. Бе осем сутринта. Зад високите дървета, които лете образуваха покрив от зеленина над малката беседка от времето на Людовик XIV, се показваше ясното зимно слънце. Вратата на предната стая се отвори и слънчевите лъчи осветиха едно прелестно младо момиче с дребно английско куче до него. Момичето се казваше Жоржет, тя бе на осемнадесет години. Кучето наричаха Лютина. Макар да бе още твърде рано, Жоржет вече бе облечена: малка валентийска шапка с широки връзки, накичена с червени панделки и леко кривната назад върху русите коси, украсяваше главата й. Роклята от сиво копринено сукно, украсена с къдри от лен, завързани отпред, подчертаваха облите й гърди. Бяла престилка от холандско платно, върху чийто долен край се виждаха три широки реда изкусни шевици, пристягаше гъвкавия кръст. Късите й широки ръкави, завършващи на края с дантела, показваха дългите й ръце, върху които тя бе сложила ръкавици, стигащи до лактите й. Когато Жоржет повдигна роклята си, за да се спусне по стълбите, се видя част от хубавия й крак, обут в бели копринени чорапи и черни обувки от турски сатен.