Йожен Сю - Скитникът евреин

Докато Дагоберт слушаше мисионера, напразно се опитваше да си отговори от кого идеше неочакваната помощ, която спаси и него, и сирачетата от затвора в Лайпциг.

— За каква жена разказваш? — попита ковачът.

— За онази, която ме спаси.

— Жена те отърва от ръцете на диваците? — попита Дагоберт.

— Да — отвърна Гавриил — Млада и красива жена.

— Коя беше? — отново попита Агрикол.

— Не знам. Когато я попитах, тя отговори „Аз съм сестра на оскърбените“.

— Откъде идеше? Накъде отиваше? — растеше любопитството на Дагоберт.

— „Отивам, където страдат“ — отговори ми тя. — И тръгна към Северна Америка, към онзи далечен край, където има вечен сняг и нощта няма свършване…

— Като в Сибир… — промълви Дагоберт замислено.

— Но как изведнъж тази жена ти се притече на помощ? — обърна се Агрикол към Гавриил, който все повече изглеждаше замислен.

Мисионерът се готвеше да отговори, когато на вратата някой похлопа. Страхът, който беше изоставил Агрикол с идването на брат му, отново го обхвана.

— Агрикол — чу се слаб глас — искам да ти кажа нещо.

Ковачът позна гласа на Гърбавото и отиде да отвори.

Младото момиче се дръпна назад в тъмния коридор и каза неспокойно:

— Агрикол, слънцето изгря преди час, а ти още не си тръгнал. Какво неблагоразумие! Ами ако дойдат да те арестуват? Моля те, по-бързо отиди при госпожица Кардовил, няма време за губене…

— Ако не беше дошъл Гавриил, щях да съм тръгнал, но не можех да пропусна щастието да бъда малко време с него.

— Гавриил е тук? — попита Гърбавото, защото, както вече стана ясно, тя бе израсла заедно с него и с Агрикол.

— От половин час е при мен и при татко.

— Щях да бъда радостна да се видя с него. Сигурно се е качил, докато ходих при майка ти да я попитам има ли нужда от помощ. Двете госпожици са тъй уморени, че още спят. Госпожа Франциска помоли да предам това писмо на баща ти. Получила го преди малко.

— Благодаря ти.

— Нали вече се видя с Гавриил? Тръгвай. Помисли какъв удар ще бъде за баща ти ако те арестуват пред очите му. Тръгвай бързо. А ако госпожица Кардовил бъде така добра, че пожелае да ти помогне, след два часа ще бъдеш отново тук.

— Още малко и тръгвам…

— Аз се връщам да пазя при вратата. Ако забележа нещо, ще дойда да ти съобщя, но ти не се бави.

— Бъди спокойна.

Гърбавото се спусна бързо по стълбите, а Агрикол влезе в стаята.

— Татко — обърна се той към Дагоберт — това писмо ти изпраща мама, получила го е преди малко.

— Прочети го вместо мен, синко.

Агрикол прочете следното:

„Госпожо. Научих, че мъжът ви е натоварен от генерал Симон с важна задача. Щом се появи в Париж, предайте му да дойде в моето бюро в Шартър незабавно. Натоварен съм да предам единствено на него документи, необходими за делата на генерал Симон. Дюран, нотариус в Шартър“.

— Кой ли е съобщил на господина, че скоро ще пристигна в Париж? — погледна Дагоберт сина си учудено.

— Може това да е нотариусът, чийто адрес си загубил и на когото си изпратил документите? — отвърна Агрикол.

— Той не се казваше Дюран и много добре помня, че бе нотариус в Париж, а не в Шартър — отвърна войникът след като помисли известно време.

— Струва ми се, че трябва да тръгнеш незабавно — каза Агрикол, който се зарадва, че тази случка ще отдели баща му за два дни от дома, през което време може би ще приключат неговите работи.

— Съветът не е лош — отвърна Дагоберт.

— Това сигурно не проваля плановете? — обади се Гавриил.

— Малко. Защото мислех да прекараме този ден заедно. Но задълженията са преди всичко останало. Както и да е, пристигнах от Сибир в Париж, тъй че няма защо да се боя да отида от Париж до Шартър. Ще се върна само след четиридесет и осем часа. Роз и Бланш ще останат при жена ми и при техния ангел Гавриил, както го наричат те…

— За съжаление, ще ми е невъзможно… — продума мисионерът. — Това ми идване е едновременно и за сбогом…

— Как така! — извикаха едновременно Дагоберт и Агрикол. — За друга мисия ли тръгваш?

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че за известно време не мога и не трябва да посещавам тази къща…

— Сине, — започна войникът развълнуван — като че ли някой те заплашва, принуждава… Аз познавам хора… Твоят настоятел, когото видях в Кардовилския дворец малко след корабокрушението, има лукаво лице. Тъжно е, че служиш на такъв капитан.

— В Кардовилския дворец! — извика смаян ковачът, изненадан от съвпадението на името. — В Кардовилския дворец ли ви прибраха след корабокрушението?