Йожен Сю - Скитникът евреин

— Така е — призна момичето. — Боже мой, какво да направим?

За нещастие страховете на Гърбавото не бяха измислени, защото през 1832 година, преди и след заговора на улица „Prouvaires“ повечето от работниците бяха задържани в предварителния арест в резултат на преследване срещу демократичните идеи.

Внезапно Гърбавото почервеня, върху лицето й се изписа надежда:

— Агрикол, ти ще бъдеш спасен! Помниш ли госпожицата, която ти подари това цвете — и Гърбавото го посочи — Трябва да отидеш при нея.

Сълзите, които потекоха от очите й, показваха, че Гърбавото върши нещо против волята си. За пръв път в живота си тя изпита ревността. Ревност за това, че една друга жена може да помогне на човека, когото ти обожаваш…

— И какво може да ми помогне тази госпожица?

— Тя каза, че винаги можеш да потърсиш помощта й. Тя има влиятелни познати и може да ти помогне. Отиди утре при нея, разкажи й всичко и потърси помощта й.

— Но какво може да направи тя?

— Ще я убедиш, че си невинен. И ще я помолиш да се застъпи за теб. Повярвай ми, няма да те накарам да направиш нещо, което ще те унижи пред другите. Особено пред тази госпожица… Тя трябва да се застъпи за теб, за да продължиш да работиш и да печелиш за семейството си. Сърцето на тази госпожица е великодушно. Тя ще те разбере. Нищо няма да й струва, ако се застъпи за теб, а за близките ти това ще е спасение.

— Права си — отвърна Агрикол — Може би си струва да опитам. Ако тя се съгласи да ми помогне, може би ще отърва затвора. — Ковачът се изправи. — Не, не мога да отида при нея. Малката услуга, която и направих, не струва нищо пред онова, което ще поискам от нея.

— Великодушните хора не разсъждават по този начин. Аз съм уверена, че тази госпожица, подобно на мен, макар че не мога да се сравнявам с нея, ще извърши онова, което бих сторила и аз.

— Колко си благородна! — отвърна Агрикол. — Колко си деликатна и разумна.

— За съжаление не мога друго, освен да съветвам…

— Ще те послушам, защото съветите идват от една душа, която познавам…

— И така, разбрахме се. Утре сутринта ще отидеш при тази госпожица, нали — попита Гърбавото с надежда.

— Колко си добра — продължи да повтаря Агрикол развълнуван.

— Трябва да тръгнеш преди баща ти да се е събудил. Районът, в който живее, е доста открит, затова трябва да отидеш тайно…

— Струва ми се, че чувам гласа на баща си — прекъсна я Агрикол.

Те се ослушаха и чуха Дагоберт да говори в тъмното: „Агрикол, вече дремнах… Говори ми се…“

— Отивай бързо, за да не се безпокои — каза Гърбавото — А утре сутринта не излизай, докато не ти кажа дали навън е чисто.

— Агрикол, тук ли си? — повтори Дагоберт по-високо.

— Тук съм, татко — отвърна ковачът, като влезе в стаята при баща си. — Отидох да затворя единия от прозорците, който вятърът бе отворил, за да не те събуди…

— Не ме е събудил той, а желанието да разговарям с теб. Ненаситен съм, защото виждам сина си за пръв път след осемнадесет години.

— Да запаля ли свещта, тате?

— Излишен е подобен разкош. По-добре да си говорим на тъмно. Така утре сутринта все едно че пак ще те видя за пръв път…

Вратата на Агриколовата стая се затвори и Гърбавото не чу нищо повече. Тя не заспа през цялата нощ, очаквайки утрото. При цялата си тревога за утрешния ден, тя се отдаваше и на меланхолия. Мислеше колко по-различен би бил разговорът й с нейния обожаем, ако тя бе красива, ако я обичаха, както тя обичаше. Но като разбра, че никога няма да дочака търсената взаимност, тя се утеши, че ще бъде полезна на Агрикол.

На съмване тя излезе внимателно, за да види дали навън няма някаква опасност.

Влажната и мъглива нощ се превърна в ясен и студен ден. През единствения прозорец на стаята се виждаше парченце от синьото небе.

Стаята бе скромна като на Гърбавото. Над малката бяла масичка, върху която Агрикол създаваше поетическите си вдъхновения, висеше единственото украшение — портрет на Беранже, поетът, който възпя славата и несполуките на народа и спечели обичта му.

Дагоберт и Агрикол се събудиха на съмване. Ковачът едва успя да прикрие безпокойството си — наскоро на улица „Prouvaires“ бяха извършени много арести, а в един от водачите на заговора намериха много екземпляри от „Освободените работници“. Баща му не подозираше нищо. Той веднага се бе облякъл и избръснал по войнишки и сега не сваляше очи от сина си.

— Ще ми се смееш… — каза той — но през нощта исках да те гледам денем. Както сега… Радвам се, че имаш мустаци. Какъв гренадир можеше да стане от тебе… Не си ли искал да бъдеш войник?