Йожен Сю - Скитникът евреин

— Няма значение — изгаряше от нетърпение Агрикол. — Какво обичате все пак?

— Господине, не живее ли тук госпожица Соливо, една гърбава шивачка?

— Не, господине. Тя живее горе — отвърна Агрикол.

— Ах, боже мой! — възкликна учтивият човек и пак започна с безкрайните си извинения: — Срамувам се, господине, от нахалството си… Мислех, че младата шивачка живее тук. Идвах да й предложа работа от името на едно многоуважаемо лице.

— Много е късно, господине — каза Агрикол изненадан. — Познаваме момичето. Ще трябва да дойдете утре. Едва ли ще го видите сега. Вече си е легнало.

— В такъв случай, господине, извинете ме още веднъж…

— Разбира се — каза Агрикол и пристъпи към вратата.

— Моля госпожата и госпожиците, както и вие, господине, да бъдат уверени…

— Господине, ако продължавате в този дух, след това ще трябва да се извинявате за дългите си извинения и така никога няма да свършите.

При тези думи Роз и Бланш се разсмяха, а Дагоберт гордо засука мустак:

— Синът ми е остроумен — тихичко каза той на жена си. — Ти не се учудваш, защото си свикнала.

В този момент учтивият човек хвърли един последен дълъг поглед към двете сестри, Агрикол и Дагоберт и излезе.

След малко Франциска си постла на пода, смени чаршафите на леглото и настани с майчинска грижовност сирачетата, а Дагоберт и Агрикол се качиха горе.

Когато ковачът водеше със свещ в ръка баща си, мина през малката стаичка на Гърбавото. Тя се измъкна наполовина от сянката, която я скриваше и бързо му прошепна:

— Агрикол, намираш се в опасност… Трябва да ти кажа нещо.

Дагоберт не чу нищо и с изненада попита разтрепералия се Агрикол:

— Какво има, чедо?

— Нищо, тате. Стори ми се, че не виждаш добре.

— Бъди спокоен, тази вечер очите ми и краката ми са като на петнадесетгодишно момче — и без да забележи промяната у сина си, войникът влезе в таванската стаичка, където щяха да пренощуват.

Няколко минути след като напусна къщата, където търси Гърбавото при жената на Дагоберт, учтивият човек отиде в края на улица „Brise-Miche“. Приближи се към една карета, спряла на малкото площадче на манастира „Сен-Мари“. В каретата, загърнат с наметало, чакаше г-н Родин.

— Какво стана? — попита той.

— Двете малки момичета и мъжът с белите мустаци влязоха у Франциска Балдуин — отвърна другият. — Преди тях, подслушах пред вратата и разбрах, че момичетата ще прекарат нощта в стаята на Франциска Балдуин, а старецът с белите мустаци ще пренощува в стаята на ковача.

— Чудесно! — каза Родин.

— Не настоях — продължи учтивият човек — да се видя тази нощ с гърбавата шивачка и да я питам за Вакханалната царица. Утре ще отида и ще разбера от писмото за младия ковач, което е получила тази вечер по пощата…

— Непременно! А сега идете от мое име при изповедника на Франциска Балдуин. Нищо, че е много късно. Ще му кажете, че го чакам на улица „Milieu-des-Ursius“. Веднага да дойде… И вие ще дойдете с него. Ако не съм се върнал, ще му предадете, че работата е изключително важна…

— Ще изпълня всичко точно — отговори учтивият човек, като се поклони ниско на Родин, чиято кола бързо се отдалечи.

Един час по-късно в къщата на улица „Brise-Miche“ настъпи дълбока тишина.

Слабата светлина, промъкваща се през отвора на вратата показваше, че Гърбавото още не е заспала. Това бе възможно, защото тъмното жилище — без въздух, без светлина — се осветяваше единствено чрез тази врата, която гледаше към тесен и стръмен коридор. Маса, стар сандък и един стол изпълваха стаята до такава степен, че за да се съберяха двама души в нея, единият трябваше да седне върху леглото. Единствено цветето, което Агрикол бе подарил на Гърбавото, поставено в чаша върху отрупаната с дрехи маса, разнасяше приятния си мирис във влажната стая, чиито гипсови стени се осветяваха от една свещ.

Гърбавото седеше облечена на леглото и плачеше, облегнала се върху възглавницата. Тя бе навела глава към стената и се надяваше да чуе стъпките на Агрикол. Сърцето й туптеше бързо. Лицето й бе зачервено от вълнение… От време на време тя ужасено поглеждаше към писмото, което държеше в ръката си. Портиерът го бе оставил у дома й, докато тя бе у Дагобертови.

След малко, недалеч от стаята й, проскърца врата.

— Най-сетне! — прошепна тя.

— Чаках баща ми да заспи — каза Агрикол, като пристъпи. Върху лицето му бе изписано любопитство, вместо безпокойство. — Какво има, мила? Как се е променило лицето ти… Какво се е случило, защо плачеш?