Йожен Сю - Скитникът евреин

— Той е готов да даде всичките му чинове и титли, само и само да го види… Впрочем, очакват маршала всеки момент. Според последните му писма от Индия, би трябвало скоро да си дойде.

При тези думи Роз и Бланш се спогледаха, а очите им се насълзиха.

— Слава Богу! Аз и децата много искаме да се върне. А защо няма да намерим утре във фабриката нито господин Харди, нито бащата на маршал Симон?

— Преди десет дни заминаха да разгледат една английска фабрика на юг. Но и те ще се върнат всеки момент.

— Дяволите да го вземат. Това обърква всичките ми планове. Надявах се, че ще видя бащата на генерала, за да поговоря с него за важни неща. Но можем да му пишем, щом знаем къде е. Затова още утре ще му изпратиш съобщение, че внучките му са пристигнали тук. А вие, деца — добави войникът, обръщайки се към Роз и Бланш, — ще се съобразите обстоятелствата. Тази добра жена ще ви отстъпи леглото си. Тук поне няма да ви е по-зле отколкото по пътищата.

— Знаеш, че винаги ще се чувствуваме добре при теб и при госпожата — каза Роз.

— Не ни интересува нищо друго, освен, че сме в Париж и скоро ще намерим баща си — добави Бланш.

— Да, с такава надежда всичко може да се изтърпи — рече Дагоберт. — Но Париж не е точно това, за което сте чували и което сте виждали насън. Не, той не е онзи зелен град от мечтите ви, но ще видите, че не е и толкова грозен, колкото изглежда на пръв поглед. Търпение, само търпение…

— Уверен съм — каза весело Агрикол, — че пристигането на маршал Симон ще превърне Париж в златен град за тези госпожици.

— Прав сте, Агрикол — каза Роз с усмивка, — вие надникнахте в сърцата ни.

— Как, госпожице… Вие знаете името ми?

— Разбира се, господин Агрикол. Често говорихме за вас с Дагоберт, а напоследък и с Гавриил — обясни Бланш.

— Гавриил! — извикаха едновременно Агрикол и майка му.

— Какво се чудите! — поде Дагоберт и направи знак на сирачетата. — Толкова неща трябва да ви разкажем. А с Гавриил ще се срещнем пак. Всичко, което мога да ви кажа сега, е, че той прилича на моето дете — все ми се иска да го наричам така — че има защо да се обичат като братя… Чудесна жена си ти! Много добре си направила, че въпреки сиромашията, си прибрала това нещастно дете и си го отгледала като свое…

— Не говори така, какво толкова съм сторила…

— Права си, но затова ще ти се отплатя друг път. Аз съм твой длъжник… А утре може би ще видиш и него…

— Добрият ми брат… И той си е дошъл — извика ковачът. — И кой ще ми каже след всичко това, че щастливите дни не са предопределени. Как се срещнахте с него, тате?

— Защо ми говориш на вие? Да не би да си мислиш, че като пишеш стихове, си нещо повече от мен и не искаш да ми говориш на ти?

— Тате…

— Трябва непрекъснато да ми казваш ти, толкова пъти, че да стигнат за всичките осемнадесет години, през които не съм те виждал… А за Гавриил ще ти разкажа всичко ей сега. Да не мислиш, че ще спиш? Лъжеш се. Ще се настаня в твоята стая и ще си приказваме… Сърдитко ще остане пред тази врата. Има стар навик да спи близо до децата.

— Боже мой, за нищо не се сещам… Сигурно госпожиците и ти сте гладни. Агрикол веднага ще вземе нещо от гостилницата.

— Гладни ли сте, деца?

— Не, благодаря, Дагоберт, не сме гладни. Много сме ви благодарни…

— Но все пак ще пийнете топла подсладена вода с малко винце, та да се сгреете, нали, госпожици? — рече Франциска. — За съжаление, нямаме нищо друго.

— Права си, Франциска, децата са уморени. Сложи ги да спят, а аз ще ида при сина си. Утре ще го оставя да си почине и ще сляза да си поговорим, преди да се събудят Роз и Бланш.

В този момент на вратата силно се почука.

— Сигурно Гърбавото е дошла да пита дали не трябва за нещо — каза Агрикол.

— Че нали беше тук — учуди се Франциска.

— Горкото момиче си е отишло без да го забележим. Толкова е срамежливо… Но Гърбавото не чука така силно.

— Виж кой е, Агрикол — каза Франциска.

Преди ковачът да стигне до вратата, тя се отвори и вътре влезе един прилично облечен мъж с почтено лице. Той направи няколко крачки и бързо огледа стаята, като за малко спря поглед върху Роз и Бланш.

— Позволете ми една забележка, господине — каза Агрикол и се изправи пред него, — след като почукахте, трябваше да изчакате отговор. Какво обичате?

— Извинете, господине — каза човекът, като протакаше думите, за да печели време и да остане по-дълго в стаята, — искрено ви моля за извинение… Страшно съжалявам… Простете моето нахалство… Срам ме е, че…