Йожен Сю - Скитникът евреин

Всеки би разбрал колко се натъжи ковачът, че неволно я върна към това неприятно приключение. Агрикол дори не допускаше какво означава то за Гърбавото, защото тя го обичаше до полуда, а причината за сбиването бе станал нейният природен недостатък. Въпреки силата и решителността си, младежът беше чувствителен като дете и щом осъзна каква болка е причинил на недъгавото момиче, сълзи напълниха очите му. Той му подаде братски ръка и рече:

— Прости ми за глупостта и ела да ме целунеш — и сам целуна два пъти Гърбавото по измършавелите бузи.

От топлите целувки устните на момичето пребледняха, сърцето му силно затупка и то се подпря на единия край на масата.

— Прощаваш ми, нали? — каза й Агрикол.

— Да, да — отвърна тя като се стараеше да потисне вълнението си. — И ти ме извини за слабостта, но като си спомня тази история винаги ми прилошава. Толкова се изплаших за теб. Тълпата можеше да застане на страната на онзи човек.

— Ах, господи — каза Франциска и без да ще се притече на помощ на Гърбавото, — никога в живота си не съм се плашила толкова, както тогава!

— Е, мамо — продължи Агрикол с намерение да промени темата на този неприятен за него и за шивачката разговор, — бива ли такова нещо! Та ти си жена на войник, на стар конен гренадир от имперската гвардия. Юначен баща имам аз, но не ми се мисли за завръщането му… Направо полудявам.

— Той ще си дойде…, ако е рекъл Бог — прошепна Франциска и въздъхна.

— Как така, ако е рекъл Бог! Че какво друго ще рече… Колко литургии четоха за това…

— Агрикол, чедо — прекъсна Франциска сина си и тъжно поклати глава, — не говори така. Все пак става дума за баща ти.

— Е добре… Тази вечер все улучвам. Сега пък теб обидих. Да му се невиди, наистина или съм станал говедо или полудявам. Извинявай, мамо… Цяла вечер се извинявам. Много добре знаеш, че езикът ми е по-дълъг отколкото трябва. Но не исках, зная колко болка ти причинявам.

— Не обиждаш мен, чедо.

— Все същото е. А за това, че баща ми скоро ще си дойде, няма никакво съмнение.

— От четири месеца не сме получавали писмо…

— Спомни си, мамо, какво пишеше в последното писмо. С войнишка откровеност ни казваше, че знае да чете криво-ляво, но с писането е зле. Казваше ни също така да не се безпокоим и че при всички случаи ще бъде в Париж към края на януари. Ще ни съобщи три-четири дни преди пристигането си от коя страна на града ще влезе, за да ида да го посрещна.

— Така беше. Но вече сме февруари, а още няма нищо…

— Значи няма да се бави дълго. Дори си мисля, че добрият Гавриил ще пристигне долу-горе по същото време. Поне така пишеше в последното му писмо от Америка. Представяш ли си мамо, ако се съберем всички.

— Чул те Господ, чедо… Това ще бъде най-щастливият ми ден.

— И този ден ще дойде скоро. А за баща ми важи поговорката: когато няма новини, значи новините са добри…

— Помниш ли баща си, Агрикол? — попита Гърбавото.

— Ако не се лъжа, най-добре си спомням високата му кожена шапка и мустаците му, от които се боях като от дявола. Само червената лента на кръста върху откритите гърди под униформата му и лъскавата дръжка на сабята му ме сближаваха с него, нали, мамо… Какво ти е? Защо плачеш?

— Бедният Балдуин. Какво ли не е минало през главата му, откакто се е разделил с нас… И е толкова стар, почти на шестдесет години. Ех, чедо, сърцето ми се къса като си помисля, че тръгна от мизерията и пак в мизерия ще се върне.

— Какви ги говориш?

— Аз вече не мога нищо да припечелвам…

— Е добре, а аз за какво съм! Нали има стая за него и за теб, нали има маса за него и за теб? Само че мамо, нали говорим за общи неща — добави ковачът, като предаде на гласа си повече нежност, за да не огорчи отново майка си. — Позволи ми да ти кажа нещо: когато баща ми и Гавриил се върнат, няма да има нужда да плащаш за литургии, нито да палиш свещи за тях, нали? А със спестените от тези разходи пари моят баща герой всеки ден ще има бутилка вино и тютюн за лулата си. А в неделя ще му поръчваме и по-хубаво ястие при гостилничаря.

На вратата се почука и това прекъсна Агрикол.

— Влезте — каза той.

Но вместо да влезе, лицето, което похлопа, само отвори вратата, провря лъскавата си зелена ръка и започна да прави знаци на ковача.

— Сигурно е чичо Лорио, бояджията — рече Агрикол. — Влезте, чичо Лорио, какво сте се размахали…

— Не мога, целият съм в боя… Ще озеленя всичко в стаята на госпожа Франциска.

— Още по-добре, ще заприлича на ливада, а аз много обичам полето.