Йожен Сю - Скитникът евреин

— Наистина, детето ми, много хубаво мирише. Боже, колко е красиво — рече Франциска и плесна с ръце от изненада. — Откъде си го намерил?

— Да съм го намерил ли? — усмихна се Агрикол. — Мислиш ли, че човек може да намери такова нещо както си върви през предградието към улица „Brise-Miche“.

— Че откъде си го взел тогава? — попита Гърбавото.

— Значи искате да знаете. Добре, ще ви кажа тогава, тъкмо мама ще разбере защо се прибирам толкова късно. Тази вечер имах поводи да закъснея, цял куп приключения се случиха. Бързах насам и вече бях към края на улица „Вавилонска“. Изведнъж чувам тихо, жално скимтене. Още не се беше стъмнило съвсем, огледах се и какво да видя — едно хубаво кученце. Никога не съм срещал такова — мъничко, в шепата ми би се побрало, черно и живо с мека козина и уши до земята.

— Сигурно се е изгубило — предположи Франциска.

— Така. Взех малкото животинче и то започна да ми ближе ръцете. Около шията му имаше широка ивица от червен сатен с пискюлче. Но от нея не можех да науча името на господаря му. Погледнах под лентата и намерих златна верижка с малко медальонче. Светнах си с огнивото и успях да прочета: Лютина, принадлежи на госпожица Адриана Кардовил, улица „Вавилонска“ №7.

— Слава богу, че и ти си бил там — каза Гърбавото.

— Да, да. Взех под мишница животинчето и стигнах до една голяма ограда на някаква безкрайна градина. След като дълго обикалях, намерих вратата на едно малко павилионче, което явно принадлежеше към огромна къща в другия край на парка, защото тази градина си беше истински парк. Погледнах нагоре и видях, че над вратичката съвсем наскоро е изписано №7. Дръпнах звънчето и след малко ми отвориха, но преди това ме поразгледаха, тъй като ми се стори, че видях две очи през решетката. И оттук нататък няма да ми повярвате…

— Защо, детето ми?

— Защото ще си помислите, че ви разказвам приказки за самодиви.

— Защо пък приказки за самодиви? — попита Гърбавото.

— Че какво друго. Аз и досега съм като омагьосан от онова, което видях. Прилича на неясен спомен от някакъв сън.

— Разказвай де — рече майката, дотолкова прехласната в думите му, че вечерята на сина й започна да понамирисва на изгоряло.

— Първо ще ви кажа — поде ковачът, доволен от предизвиканото любопитство, — че лицето, което ми отвори, беше млада госпожица, но толкова хубава и любезна и тъй красиво облечена, сякаш беше прелестна картина от старо време. Не бях успял да кажа нищо, когато тя извика: „Ах, боже мой, та това е Лютина! Вие сте я намерили, господине, и я носите. Колко ще се зарадва госпожица Адриана! Влезте, влезте. Тя много ще съжалява, ако се лиши от удоволствието сама да ви благодари!“ Момичето не дочака отговора ми и направи знак да го последвам. Честна дума, мамо, не мога да ти опиша великолепните неща, които видях, докато минавах през едно полуосветено салонче, където миришеше на много хубаво. Госпожицата вървеше бързо. Една врата се отвори и тук вече окончателно се изумих. Всичко беше тъй прекрасно, че не си спомням нищо друго, освен блясъка на злато, светлина, кристал и цветя, а сред тях една невероятно красива млада госпожица. Каква хубост! Косата й беше червена и лъскава като смола. Просто прелестна! Такава коса не съм виждал през живота си. Освен това си спомням, че очите й бяха черни, устните — алени, кожата й — ослепително бяла, но нищо повече… Казвам ви, толкова се смаях, толкова изумен бях, че гледах като през завеса… „Госпожице — каза младото момиче, което никога не бих взел за слугиня, съдейки по облеклото му, — ето Лютина. Този господин я намерил и я донесе.“ „Ах, господине — каза ми с глас като сребърни камбанки госпожицата с блестящата коса, — много съм ви благодарна! Страшно обичам Лютина…“ После ме огледа и по вида ми реши, че трябва да ми благодари по друг начин. Взе една копринена кесийка и с известно колебание каза. „Господине, сигурно доста сте се позабавили с Лютина и сте объркали работите си. Може би сте изгубили скъпоценно време заради нас… Позволете ми…“ — и тя ми подаде кесийката.

— Ах, Агрикол — каза тъжно Гърбавото, — как се е заблудила.

— Още не съм свършил… Ще простиш на госпожицата. Тя ми хвърли бърз поглед и по изражението ми разбра, че жестоко ме е оскърбила. Тогава взе от една великолепна порцеланова ваза до нея това цвете и с преливащ от изящество и благородство глас ми каза: „Приемете поне това цвете, господине…“ Явно съжаляваше, че ме е обидила.

— Прав си, Агрикол — каза Гърбавото с тъжна усмивка, — това е най-добрият начин да се поправи една неволна грешка.