Йожен Сю - Скитникът евреин

— А мама?

— Да…, прав си. А и май отмина времето на сабята. Ние, старците, вече не ставаме за нищо, освен да седнем край огнището… Като стара и ръждясала пушка… Времето ни вече отмина.

— Вашето героично и славно време! — възкликна Агрикол, но след миг добави трогнат: — Знаеш ли, хубаво е човек да е твой син…

— Не знам… Аз съм като онези, които не са виждали храна два дни. Те постепенно идват на себе си. Така се чувствувам откакто съм с теб, сине…

Чувайки тези думи, Агрикол изпита болка, предчувствувайки предстоящата раздяла.

— Е, щастлив ли си? Добър ли е с теб господин Харди?

— Той е най-добрият и великодушен човек на земята. Само ако видиш — фабриката му е като рай сред останалите. По лицата на работниците му се чете радост, а те работят с удоволствие.

— Да не би господин Харди да е магьосник?

— Той направи работата ни удоволствие… Дава справедливи заплати, отстъпва част от печалбата си, а това събужда желание за работа. Построи жилища на работниците… Но ти сам ще можеш да се убедиш!

— Значи са верни приказките, че Париж е като страна на чудесата? Ето че и аз пристигнах тук. И няма да ви оставя повече.

— Да, тате — добави Агрикол, въздишайки. — Няма да се разделяме повече. Двамата с мама ще се опитаме да забравиш теглилата.

— Я ме погледни! Имам ли вид на човек, който е живял тежко? Вече се чувствувам като младок. Скоро ще започна и да се движа. Хващам се на бас, че като ни видят двамата — ти с черните мустаци и аз с побелелите — хората ще си помислят: „Това са баща и син“. А сега напиши на бащата на маршал Симон, че внучките му са в Париж — да се върне, защото трябва да свърши много важна работа. През това време аз ще отида да кажа „добро утро“ на жена си и на малките, след което ще закусим, майка ти ще отиде на църква, а ние ще се поразходим.

— Татко — отвърна Агрикол — боя се, че днес няма да мога да те придружа.

— Как така! Нали днес е неделя!

— Да — съгласи се Агрикол, — но обещах да отида рано във фабриката, за да свърша една бърза поръчка. Ако не изпълня обещанието си, мога да навредя на господин Харди. Но след това ще бъда свободен.

— Добре тогава — каза войникът с известно съжаление, — макар че ми се щеше да се разходим из Париж двамата. Но работата е най-важното. — След това войникът бързо разцелува сина си и добави: — Сега се поуспокоих. Къде мога да намеря адресите на всички парижки нотариуси? От Русия изпратих по пощата важни за момичетата, които доведох, документи на един нотариус, но по пътя ми откраднаха портфейла. Забравил съм името му, но ако го срещна, мисля, че ще си го припомня…

На вратата се почука два пъти и Агрикол най-напред помисли, че са пристигнали със заповед за арестуването му. Баща му, без да забележи неговото вълнение, извика:

— Влезте!

Вратата се отвори и в стаята влезе Гавриил. Той бе наметнат с черна мантия и носеше кръгла шапка на главата си. Агрикол видя брат си и се втурна да го прегърне. Дагоберт се трогна от гледката и се просълзи. Имаше, наистина, нещо вълнуващо в двамата младежи, които колкото бяха близки по дух, толкова бяха различни на външен вид: до мъжественото лице на Агрикол изпъкваше още по-силно ангелската красота на Гавриил.

— Толкова чаках да дойдеш! — каза ковачът.

— А мама? Как е тя? Здрава ли е? — попита Гавриил като се ръкува с Дагоберт.

— Сега ще оздравее по-бързо, защото всички сме заедно, а няма нищо по-здравословно от радостта. Дагоберт се обърна към Агрикол, който радостно наблюдаваше мисионера и му каза: — Като си помисля само колко безстрашен е Гавриил! Нали ти разказах как спаси дъщерите на маршал Симон и се опита да спаси и мен?

— Какво ти е, Гавриил! — извика изведнъж ковачът, който бе започнал да наблюдава мисионера с тревога.

Когато влезе в стаята, Гавриил свали шапката си и застана до прозореца. От влизащата през него светлина се виждаше белегът, който се простираше над веждите, през цялото му чело. След вълненията и случките, последвали корабокрушението, по време на краткия си разговор с Гавриил в Кардовилския замък, Дагоберт не бе забелязал белега върху челото на младия мисионер, но сега, изненадан не по-малко от Агрикол, попита:

— Какво ти е станало? Какъв е този белег?

— Погледни и ръцете му, татко! — продума ковачът, като посочи едната ръка на мисионера, с която той се бе опитал да възпре порива на Дагоберт.

— Гаврииле, кой те рани така? — попита Дагоберт. Хвана ръката на мисионера, разгледа я внимателно и добави: — Калугерите в Испания бяха разпънали един мой приятел на кръст и оттогава му бяха останали подобни белези.